Откъм пещерата нахлуваше лекото далечно пеене, отглас на буйно течащата вода във вътрешността. Навън от небето се спуснаха няколко отделни големи снежинки. Върху три върхара се бяха сгушили гарвани и грачеха един срещу друг. Една катеричка разпръскваше снега, подскачайки от клон на клон.
Джим отвори очи и веднага видя Харка. Бързо склопи клепки, но този единствен поглед бе достатъчен за младия индианец. Той бе видял омразата в него — една необуздана, кръвожадна, убийствена омраза.
Харка не се помръдна и макар че беше смъртно уморен, остана буден, докато се върна баща му. Заедно със завивката и запасите от храна Матотаупа донесе и дрехата от боброви кожи на Харка, лъка и револвера му. Момчето нахлузи дрехата си и прибра оръжието.
— Тръгваме, щом падне нощ — каза Матотаупа на Джим. Белият отново бе отворил очи, ала криеше погледа си.
Съгласи се с индианеца с леко кимване.
— През тези няколко часа аз ще остана да дежуря край мустангите — продължи Матотаупа. — Не бива да ги оставим накрая да ни избягат.
— Нека аз да вървя при конете! — помоли Харка баща, си.
— Ти си уморен и ще спиш.
— Остави мен да дежуря край конете, татко!
Матотаупа се учуди на упоритостта, с която Харка произнесе молбата си. Опитното му око видя пълното изтощение на момчето; той знаеше, че в това състояние Харка щеше да заспи дори и като дежурен. Истинската причина, поради която Харка не желаеше да остане сам с Джим и предпочиташе да отиде да спи край мустангите, Матотаупа не искаше да разбере. Харка обаче сам знаеше, че трябва да си отспи, и именно затова не искаше да остане самичък с Джим. Страхуваше се да остане беззащитен и за час само, дори при положение, че Джим беше ранен. Тъй като бащата не му отказа направо, Харка взе мълчаливо освен леката кожена изписана завивка и една от завивките с дълга козина на Матотаупа, спусна се, подпомогнат от баща си, с ласото надолу и изтича по склона към поляната, където двата мустанга стояха спокойно един до друг. Бяха престанали да пасат.
Харка потърси скрито местенце, загърна се в кожената завивка и веднага заспа. За пръв и същевременно за последен път в живота си той заспа по време на дежурство. Но нямаше друг избор.
Когато се стъмни и звездите изгряха над заснежената земя, Матотаупа излезе от пещерата и се смъкна надолу през гората, за да доведе Харка и конете. Той очакваше да намери момчето заспало и нямаше намерение да му каже за това нито дума. Просто смяташе да го разбуди. Достатъчно щеше да бъде за Харка това, че са го намерили заспал по време на дежурство, така че нямаше нужда от думи. Матотаупа познаваше гордостта на сина си. Надарен с прекрасни физически и умствени качества и добре възпитан, за Харка никога не бе трудно да бъде на първо място сред своите връстници и да бъде по-добър дори и от по-възрастните. Бащата бе насърчавал неговата гордост и честолюбие и твърде късно се бе помъчил отново да ги обуздае. От противоречието между изключителните му лични качества и презрението, с което посрещаха безпризорния, честолюбието на Харка се засилваше все повече. Матотаупа приписа именно на това желанието на сина си непременно да поеме сам дежурството. Когато бащата дойде на поляната обаче, Харка не спеше вече, а седеше върху кожената завивка и пазеше конете. Мустангите бяха надушили Матотаупа и бяха успели да разбудят спящото момче навреме.
С обединени усилия двамата индианци смъкнаха Джим, увит в една завивка и завързан за техните ласа, надолу по отвесната скала. После Матотаупа го отнесе на ръце до конете и го настани върху своя мустанг, който поведе за юздата. Сина си Харка той Изпрати със сивия жребец напред да разузнава пътя.
И тримата успяха да излязат незабелязани от никого от гората сред прерията, където използуваха възвишенията на почвата, за да се прикриват от чужди погледи. Сега наистина не можеха повече да прикриват следите си. Конете оставяха в снега съвсем ясни следи. Бялата покривка не беше още дебела. Тъй като през последните дни не бе валяло много, тя бе замръзнала по повърхността. Беше достатъчно твърда, за да издържи лекия крак на един индианец, но копитата на конете често пробиваха тънката кора.
Докато обикаляше наоколо на разузнаване, яхнал сивия си жребец, и нощният зимен вятър вееше над главата му, Харка се оглеждаше на всички страни. Мислите му обаче непрекъснато се връщаха към загадъчното ръмжене, което той и баща му, а и Джим бяха чули на съвсем различни места. Запасите им от храна и завивките, от които тежко раненият Джим бе изпълзял от страх, Матотаупа бе донесъл явно непокътнати и неразместени, защото инак би споменал за това. Харка продължи да разсъждава в същата насока. Къде бяха оставени всички тези вещи предишната нощ, когато той бе влязъл в пещерата? Нямаше ги на отсамната страна на водопада. Инак той би ги забелязал. И те биха го предупредили навреме да се пази. Следователно Матотаупа и Джим бяха разположили нещата си на оттатъшния бряг. Едва когато Джим бе ранен, Матотаупа е пренесъл завивките и запасите от храна близо до изхода. Това изглеждаше приемливо. Но защо Джим не бе носил револвера със себе си през нощта, когато се срещнаха за пръв път с Харка? За белокожите револверът беше любимо оръжие, което обикновено винаги носеха със себе си. Ако Джим се беше отдалечил от тяхното място за нощувка и не бе пъхнал револвера си в кобура, значи, той е имал намерение да предприеме нещо, при което няма да има нужда от оръжието си. Този въпрос остана без отговор и отново възбуди у Харка смътно подозрение.