Неразгадана остана и тайната на ужасното ръмжене. Джим никога не биваше да разбере, че Матотаупа и Харка бяха влезли в планината и също го бяха чули. Баща и син се бяха споразумели по това. Ужасът, който Харка бе изпитал във вътрешността на планината, когато мощният и враждебен рев прокънтя през пещерните ходове, отекна в спомена на момчето и неговият страх се превърна в своего рода страхопочитание пред силата, която се бе намесила да запази тайната на планината и бе хвърлила в ужас и Джим. Харка от дете още знаеше старото сказание за „Великата мечка“ от разказите на Унчида и на заклинателя. Сега обаче всичко това се бе превърнало за него в настояще. Той не беше само син на Матотаупа. Сега той се чувствуваше и син на Великата мечка и задължен пред нея.
Въпреки всичките си мисли и чувства Харка не забрави задължението си да обглежда околността. Това не беше никак трудно, защото той много добре познаваше тази местност от годините, през които шатрите на Мечата орда бяха разположени на южния склон на Черните хълмове. Леките възвишения, които сега Харка използуваше като прикритие и над чиито гребени наблюдаваше околността, бяха местата, където момчетата се пързаляха с шейни; за плазове те използуваха бизонски ребра. Из тази прерия Харка бе шарил нагоре-надолу като водач на Съюза на младите кучета заедно със своите другари и бе търсил дивечови следи. Всяка долина, всяко възвишение, всяка вадичка, която се спускаше между замръзналите си брегове тъмна и блестяща, събуждаше у него спомени. За онова, което беше тогава, Харка никога повече не бе разговарял с баща си. Далеко в градовете на белите хора и далеко на север сред племето на сиксикау също бе мислил за дома само някъде в подсъзнанието си. Но сега, когато видя отново всичко, което бе свидетел на неговото детство, на неговото гордо и щастливо израстване, когато зимната нощ беше самотна и мълчалива и бе останал сам с тази прерия, той можеше да понесе по-лесно мисълта, че е отлъчен, защото младите му сили не оставяха у него да покълне мисълта, че тази съдба ще бъде окончателна. Той не искаше да се откаже от борбата срещу нея, той, синът на Великата мечка, равен на всички свои другари от Мечата орда.
Топ и Хари
За да стигнат до блокхауса на Беззъбия Бен заедно с тежко ранения, индианците трябваше да вървят четири дълги зимни нощи. Денем почиваха. Джим беше близко до смъртта и Харка му желаеше смъртта, но белият мъж се беше вкопчил здраво за живота, издръжлив като прострелян бизон.
Една сутрин младият индианец забеляза в далечината Ниобрара и покрития със сняг блокхаус на оттатъшния й бряг. Слънцето беше увиснало като кръгла червена шайба между зимните мъгли. Водата димеше. Пясъчните плитчини се издигаха високо, защото водите на реката съвсем бяха намалели. Виждаха се само малко следи. През зимата Бен имаше много рядко клиенти, а дивечът се страхуваше от ловците. Харка се спря, загледа разкрилата се пред него картина и се замисли. Той познаваше блокхауса, познаваше и Бен. На Бен не можеше да се разчита както на Стария Абрахам. Той беше мерзавец. Когато искаха да нападнат и да ограбят художника Морис и Матотаупа и Харка му се притекоха на помощ, Бен и неговите другари бяха блъснали Харка в една водна яма под пода. Ако всичко се бе случило така, както те искаха, днес Харка нямаше да бъде вече жив. Затова младият индианец искаше да бъде нащрек занапред с тоя мерзавец Бен, но въпреки лошия си опит не изпитваше никакъв страх от него.
Страх имаше все още от Джим. По-късно, когато вече порасне, той щеше да се отърси и от този страх.