Харка прекоси течащата по това време спокойно и бавно река.
Бен не се виждаше никъде. От вратата на блокхауса на широката източна страна обаче излязоха две жени. Едната беше набита жена от граничните райони. Лицето й беше набръчкано, мрачно, почти сърдито. Тя стискаше пушка в ръка и това доста й прилягаше. Втората беше млада и неспокойна; тя надничаше над раменете на по-възрастната и леко се усмихваше.
Младият индианец подкара коня си към входа на къщата, разбира се, не в галоп и без да го кара да се вдигне на задни крака при спирането. Подобна проява на любезност му се стори не на място пред двете жени. Той се приближи ходом, остави мустанга да се спре сякаш от само себе си и каза на възрастната:
— Червения Джим идва. Къде е Бен?
— Бен няма да разговаря с тия апаши! — изкрещя жената така, сякаш отдавна беше сдържала яда си и го бе напомпала в някакъв мях, който сега из един път се пукна. — А ти откъде идеш, червен въшльо? Ние не желаем повече да имаме никакво вземане-даване с такива безпризорни бандити като вас, които само лапат и крадат и нищо не плащат! — Тя избута девойката, която бе надничала любопитно над раменете й, обратно в къщата и изчезна след нея, като затръшна тежката врата с шум след себе си.
Харка забеляза как веднага след това от една бойница до вратата се подаде цев на пушка.
Той се усмихна подигравателно, извърна коня, стигна бавно до оттатъшния северен бряг на реката и подкара след това сивия си жребец в галоп.
Когато намери Матотаупа и Джим в една долинка сред прерията, те вече бяха стояли там известно време. Джим дъвчеше замръзналия сняг, за да изстуди сухото си небце.
Харка скочи от коня.
— В блокхауса на Беззъбия има някаква промяна — заговори той на баща си с безучастен тон; — там се е настанила една жена, която не пуска вече вътре „въшльовци“ и „бандити“.
— Ти как се държа?
— Предавам ти нейните думи.
Чертите на лицето на Матотаупа изразяваха разочарование, яд и загриженост, не открито, а сдържано, скрито. Харка обаче познаваше много добре баща си, за да знае, че разочарованието и ядът му не бяха насочени само към новата стопанка на кръчмата, и причина за загрижеността му не беше само Джим. Матотаупа не разбираше вече сина си.
— Остани при Джим! — нареди той на Харка. — Аз ще отида до блокхауса и няма да се оставя една жена да ме принуди да избягам. Джим не може да живее повече без покрив над главата.
Докато този разговор се водеше сред заснежената прерия, в мрачния блокхаус край Ниобрара също бе избухнал спор.
Къщата изглеждаше тъмна както отвън, тъй и отвътре — отвън, защото беше добре насмолена, отвътре — защото светлината се процеждаше само през бойниците. Огънят в печката беше покрит; жаравата проблясваше през пролуките под един димящ казан. На една маса близо до печката седеше Бен, който тъкмо се бе върнал отвън, където бе ходил да търси вълчи следи. Дъщеря му беше седнала до него, докато жена му стоеше изправена пред двамата, опряла ръце на хълбоците си. В дясната си ръка тя стискаше големия ръжен.
— Не, ти казах! Тия апаши и крадци повече няма да ми влизат тук! Тая дяволска къща трябва най-после да стане уважавана търговска станция — или аз отново ще си вървя!
— Жено! Слушай!… Не се пали толкова! Остави ме най-напред да ти обясня…
— Хич не си хаби думите! Джим е бандит, истински крадец! Ти се страхуваш от него като койот от капан, при това зъбците още не са захапали, но ти вече целият трепериш. Отхапи крака, за който той те държи, и куцукай нататък… пак ще бъде по-добре за тебе, отколкото да оставиш тоя мерзавец да ти извади червата от стомаха! Той пристига тука, плюска и пие като свиня с всичките си приятели, но никога досега нищо не е плащал! Ти сам така говореше, Бен!
— Добре де, добре. А я си представи, че намери злато?
— Още не е намерил.
— Може да е успял вече. Беше изчезнал цялото лято. Аз ще проверя тая работа. Лесно ще намеря следата на младия индианец. Това сигурно е бил Хари, дето си го отпратила. Никога не е добре, жено, когато един индианец си тръгне, без да каже нито дума.
— Остана само да тръгнеш да гониш тия вагабонти и нехранимайковци!
Бен се изправи и се приготви да тръгне. Жената започна да обработва гърба му с ръжена, побесняла от яд, докато той неочаквано успя да измъкне оръжието от ръката й.
— Стига вече, жилава красто!
Дъщерята подаде пушката на баща си; той излезе и затръшна силно вратата зад себе си.
Бен нямаше нужда да язди много далеко. Срещна по следите на Харка Матотаупа, който тъкмо се приближаваше към северния бряг на реката.
Кръчмарят размаха шапка.
— Топ!
Двамата спряха конете си един пред друг.