— А къде се бави Джим? — попита кръчмарят.
— Водя го тежко ранен при тебе.
— Намерихте ли златото?
Матотаупа пребледня; и от очите му сега се виждаше повече бялото, отколкото черната зеница.
— Ние търсихме Тасунка-витко.
— Пффф, Тасунка! Празна работа! И с какво ще платите сега, ако ви дам подслон? Аз доведох жена си и дъщеря си тука. Те вече не дават нито троха и нито една глътка даром.
— С какво се наплашат белите мъже помежду си?
— С долари, ако ги имат.
— Ние ги имаме.
— Добре. Това вече е умна приказка. Харка трябваше веднага да каже. Тогава мирът с моята жена бързо ще бъде възстановен и тя пак ще почне да бърка с ръжена в печката, вместо да изпробва здравината му по мъжа си.
Матотаупа изслуша тази забележка учуден.
— Сега ще дойдем — каза той и извърна коня си, за да доведе Джим и Харка.
После се нанесоха в блокхауса. Джим беше твърде много изнурен, за да се заинтересува от условията, при които го бяха приели тук. Единственото нещо, което го засягаше сега, беше да намери вода, топъл подслон и спокойствие. Не можеше да си спомни да е бил някога през живота си в такова жалко състояние. Матотаупа се спогоди с жената за цената. На първо време й даде един сребърен долар, който тя заразглежда с кръгли доволни очи. Тъй като Джим почти не можеше да яде и не биваше да пие никакъв алкохол, а и двамата индианци се отнасяха пренебрежително към ракията и Матотаупа бе поискал твърде малко храна, монетата щеше да стигне като предплата за много седмици. Подредиха на Джим хубава постеля край печката и Матотаупа се грижеше за него с вниманието на брат и със сръчността на лекар. Раните се бяха подули от студа и оздравяваха много бавно.
През тези седмици Харка остана сам със себе си. Въобще не ядеше от онова, което готвеше и им поднасяше жената. Не се грижеше за Джим и малко разговаряше с баща си. Ден след ден обикаляше ту пешком, ту с коня си зимната прерия. Ловеше риба, биеше дребен дивеч, дори и една антилопа, и така си набавяше онова, което му бе необходимо за собствената прехрана. Събра дърва, за да си прави огън, и печеше храната си върху жаравата. Отначало редовно се връщаше нощем в блокхауса. Но когато една силна снежна буря се развихри в продължение на няколко дни над местността и снежната вихрушка, примесена с вдигнатата във въздуха прясна снежна покривка, отне всякаква видимост, той не се прибра цели три нощи и после се върна здрав и читав, по-скоро за да покаже, че е още жив, отколкото да се приюти в къщата. От този ден нататък често не се връщаше по цял ден и цяла нощ. Беше си построил от твърд сняг удобна колиба и бе постлал вътре завивка от бизонска кожа. Една дебела кора лед, която бе донесъл от реката и я бе зазидал в снега, пропускаше вътре малко светлина. Температурата в колибата не се качваше по-високо от точката на замръзване, дори и тогава, когато Харка палеше вътре огън. Но загърнат в кожената завивка, той можеше да спи в колибата, без да се страхува, че ще му премръзнат краката.
Когато идваше в блокхауса, той избягваше Бен и жена му, но разговаряше понякога с дъщерята на Бен. Тя не му допадаше, защото беше руса и много приказваше, но той можеше най-лесно от нея да разбере онова, което искаше да научи понякога. Само че девойката не беше само словоохотлива, което качество Харка използуваше, но беше и много любопитна и младият индианец предполагаше, че Бен и майка й я караха да го разпитва. Затова той беше винаги нащрек и не казваше нито една излишна дума. Понякога се натъкваше на Джени в определеното за конете оградено място на южната тясна страна на къщата. Тя сякаш дебнеше кога той ще дойде там и веднага се явяваше под някакъв предлог и го заговаряше. Харка бе започнал вече четиринадесетата си година. Девойката навярно беше седемнадесет или осемнадесетгодишна, но беше една глава по-ниска от младия индианец.
Една заран, когато Харка връщаше коня си от водопой, тя бе седнала на оградата и го загледа, без той да отвърне на погледа й.
— През лятото тук става весело, Хари! Може би дотогава и ти ще пораснеш!
Индианецът не отговори.
— Джим скоро пак ще оздравее. Вече може да говори и ругае баща ми, че бил лихварин.
Индианецът не отговори.
— На колко години е всъщност Джим?
— Че питай него.
— Той казва, че сам не знаел.
— Че тогава аз откъде да знам?
— Джим женен ли е?
— Питай него!
— Няма да го питам. Иначе, току-виж, си помислил нещо… Искаш ли да понацепиш малко дърва за нас, Хари?
— Не.
— Ти си истински скитник. Циганин си ти.
Индианецът не отговори нищо, но не си отиде. Имаше чувството, че момичето има да му каже нещо. През миналите слънчеви дни в блокхауса бяха идвали неколцина посетители, бели мъже с подковани коне. Харка беше проследил следите им. Един от тях бе дошъл от запад и бе заминал с коня си на изток.