— Скитник си ти, така да знаеш. Ще се наемеш ли за лятото като скаут?
— За кого?
— Южните щати са победени. Най-късно идното лято ще имаме мир. Тогава строежът на железопътната линия ще започне с пълна пара.
— Щом войната свърши, ще се намерят достатъчно хора за скаути.
— Прав си. За вас друго е по-важно.
— Какво пък?
— Златото.
— Аз нямам нужда от вашето злато. — От нашето злато? Де да беше наше!
— А на кого е според тебе?
— На планината — а тя мълчи. Или ръмжи.
Харка се извърна полугърбом към девойката, за да не може тя да вижда лицето му.
— Хари… Има ли духове?
— Какво е това?
— Аз още не съм виждала. Но те съществуват.
— Какво ме питаш тогава, щом като знаеш?
— Баща ми казва, че никога вече нямало да влезе в пещерата, пък и на Джим вече му е дошло до гуша. Засега.
— Бен е бил вече в пещерата?
Харка се опита да зададе въпроса си с равнодушен тон. Имаше чувството, че това не му се удаде, но тя сякаш не бе забелязала възбудата му или поне не й обърна внимание.
— Преди две години — заразказва безгрижно тя, — преди две години баща ми ходил в пещерата. И там срещнал Джим! Дива работа, ти казвам. Само объркани коридори, вода, мрак… и там баща ми изведнъж попада на Джим. През пролетта приблизително преди две години.
— А Джим защо не го е убил? Момичето се изкикоти.
— Баща ми обещал на тоя бандит, че никога вече няма да ходи там. Затова Джим му подарил живота.
— Преди две години ли?
— През пролетта. Снегът тъкмо се бил стопил.
Сега Харка напълно прикри онова, което ставаше в него. Започна да гали коня си.
Девойката беше доволна, че младият индианец бе останал този път толкова дълго на разговор с нея. Разбра, че бе намерила тема, с която можеше да го заинтересува, и беше готова да даде всичко, за да разбере дали той знае нещо за пещерата и за златото, което баща й и Джим бяха търсили напразно. Но ето че сега зададе неудобен въпрос.
— Топ и ти, вие сте от Мечата орда, нали?
Харка с най-голямо удоволствие би изритал девойката от пътя си, щом се осмели да му зададе такъв въпрос, който бе тъй болезнен за него, но успя отново да се овладее.
— Защо?
Девойката не посмя да изрече направо онова, което премисляше. Забави отговора.
— Защото идущото лято тръгва наказателната експедиция. Ордата е изтровила през миналото лято една цяла група от проучвателната компания.
— Значи, война?
— Защо пък война? Наказателна експедиция.
— Никой не наказва свободни мъже. Със свободни мъже се води борба.
— И ти си имаш разбирания! Индианец си ти и такъв ще си останеш, проклет дакота!
— Хау!
— Отровители, кокоши крадци, въшльовци са тия сиукси! Трябва да ги избият, така казва майка ми.
— Тогава върви при майка си и си гледай работата, там ти е мястото!
Харка сложи плазовете си на краката и се спусна към прерията. Взе и едно копие, което сам си беше приготвил. Девойката се изплези зад гърба му, хвърли поглед към небето, което тъкмо се покриваше с облаци, и после изтича да цепи дърва при майка си, която я посрещна с кавга.
Денят беше започнал ясен, с прелестта на златночервената светлина, под която блестяха снежните кристали. Но когато младият индианец напусна блокхауса, вече се показаха облаци, закръглени, скупчени, и се сляха в мощна стена, която се изпречи пред слънчевия диск, сякаш искаше да ограби светлината на земята. Харка побърза да стигне до колибата си преди снежната буря.
Но още не беше минал и половината път, когато бурята се разрази, едрите снежинки захвърчаха около него, а пухкавият сняг се смесваше с тях. С опита на живите същества, израсли в прерията и сред бури, той потърси защитено място на склона на едно леко възвишение, изправило се срещу вятъра, и се остави там да го затрупа снегът, без да се страхува, че метър високата снежна маса ще го задуши. Беше забол предварително копието си право нагоре, за да има опорна точка. Така правеха бойците, когато снежната буря ги изненадваше на открито; издигаха копията си и стояха да пазят жените и децата, които спокойно се оставяха, загърнати в завивките, да ги затрупа снегът.
Когато след няколко часа бурята се успокои, слънцето вече се спускаше на запад и грееше меко, прикрито от облачни воали, които се вееха над безкрайната, затрупана отново със сняг прерия.
Харка се измъкна изпод снега като къртица от земята и се отърси. После пое трудния път към снежната колиба, където смяташе да пренощува. Колибата му се намираше далеко нагоре по течението на реката, близо до брега. Наоколо имаше храсти и малки дървета.