Когато се приближаваше към колибата, Харка всякога внимаваше за следи, които можеше да му дадат да разбере дали нежелани гости — животни или хора — се бяха приближавали към неговия дом и може би дори се бяха разположили вътре. Този ден обаче новият сняг, бурята и навеяните преспи бяха закрили всички стари следи или въобще ги бяха унищожили и Харка само оглеждаше дали освен него наблизо се движи друго живо същество. Слънцето вече беше залязло, нощта припадна рано. Облаците съвсем се бяха разпръснали; звездите блещукаха ясни, сега изгря и месецът. Белите площи поглъщаха всяка светлина и затова наоколо беше по-светло, отколкото през лятна нощ.
Тъй като не бе успял да провери за следи, Харка се промъкна внимателно към снежния конус, в който веднага различи своя затрупан от снега нов дом. Приближи се изотзад, легна върху снега и си проправи път с ръце и крака до входа. Вдигна с лявата си ръка един голям плътен снежен къс от входния отвор, докато с дясната стискаше ножа си, готов за удар. Съвсем не предполагаше, че е възможно в негово отсъствие тук да е намерил подслон някой човек или вълк, но все пак всичко беше възможно и затова трябваше да бъде готов за всяка изненада.
Вътре обаче нищо не се раздвижи, дори и когато той откри входната дупка. Харка огледа напрегнато вътрешността. Трябваше най-напред да привикнат очите му с тъмнината в снежната колиба, но после различи огнището и завивката от бизонска кожа и накрая още нещо, което не бе част от покъщнината му. Това нещо приличаше на седнал кръстато индианец с много стройна фигура.
Харка дръпна бързо главата си назад, прибра ножа в ножницата и измъкна револвера си.
— Излез навън! — каза след това той на родния си език.
— Влез по-добре ти вътре! — беше отговорът на също такъв чист дакотски диалект.
Младият индианец почти си глътна думите, защото му се стори, че разпозна гласа на този твърде слаб и строен индианец.
— Четан!
— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Стрелец по бизони Ловец на мечки!
След този взаимен възглас последва потиснато мълчание. Харка чакаше напрегнато нещо, което трябваше да последва. В Мечата орда Четан беше неговият най-добър приятел. Той беше няколко години по-голям от Харка и докато Харка предвождаше момчешкия Съюз на Младите кучета, Четан беше вече вождът на Съюза на Червените пера, който обединяваше отрасналите младежи. Четан се беше примъкнал в снежната колиба. Той трябва да бе проследил преди това, че Харка живее в тази колиба, защото иначе не би го заговорил сега веднага на име. Харка бе познал не само гласа, но беше видял и очертанията на фигурата му и тези две възприятия се бяха обединили в едно име: „Четан“.
Студът и мълчанието на зимната нощ, безкрайните снежни възвишения на прерията създадоха у двете момчета през този миг чувството, сякаш са сам-сами на този свят, и затова условията, които трябваше да ги превърнат във врагове, за известно време сякаш изчезнаха.
Харка се промъкна навътре в снежната колиба, изби искри, сякаш това беше съвсем естествено, и подпали клоните, които бе натрупал предвидливо в един ъгъл. Пламъците осветиха двамата млади индианци.
През двете изминали години Четан беше пораснал още малко, но Харка не можа да осъзнае това напълно, тъй като той самият също беше израснал още повече. Четан му се стори все така слаб, както винаги, и тъмнокож; лицето му всякога бе изглеждало ъгловато и сега чертите му бяха още по-изострени.
Харка извади един антилопски бут, който се бе превърнал в замръзнало месо, и започна да го препича на края на огъня в разпадналите се в жаравата клони. Разнесе се мирис, който раздразни апетита на гладните момчета. Нямаше защо да бързат през дългата зимна нощ. Харка опече месото майсторски от всички страни и после го раздели заедно с Четан. И двамата ядоха, без да кажат нито дума. И двамата мислеха в този миг, че на времето бяха ходили заедно на лов за антилопи.
След като се нахраниха и изчистиха ръцете и ножовете си, Харка сложи още няколко дървета в огъня. Вече беше време да кажат нещо и така действителността отново нахлу някъде отдалеч в снежната колиба; сякаш враждата се бе придвижила и през нощната тишина на изоставените снежни поля, над замръзналите потоци и се бе промъкнала в малката, осветена от огъня колиба.
— Един човек избяга от нашия лагер — каза Четан. Той говореше съвсем студено, сякаш се намираше пред непознат, с когото смяташе да преговаря за нещо. — Името му беше Том и ние го наричахме в нашия бивак „Том без шапка и без обуща“. Той беше наш пленник, а след това се ожени за Шешока, за да се грижи за нея и за сина й Шонка. Сега той ни избяга. Идвал е в блокхауса.