— Възможно е.
— Така е. После се е отдалечил с коня си на изток въпреки снега. Може би го е било страх от нас. Беше обещал и искаше да стане боец от Мечата орда и да остане при нас, но всички бели лъжат.
Харка не изказа свое мнение, но после рече:
— Когато снегът се разтопи и тревата се раззеленее, уачичун ще дойдат, за да водят война с вас.
— През миналото лято ги прогонихме. Те няма да се върнат повече.
— Вие сте прогонили някои, но ще дойдат много други.
— Нима ти си станал предател и слуга на тия уачичун? Всеки от нас ще убие по сто от тези койоти.
— Но след това хиляди ще ви преследват. Четан хвърли сърдито клон в огъня.
— Ти говориш като страхливец. Нима не си вече Твърдокаменния Харка?
— Ако искаш да се увериш, да излезем навън. Аз не се страхувам от теб.
Очите на Четан блещукаха под светлината на огъня.
— Нима искаш и с теб да се случи същото като с баща ти?
Харка не разбра смисъла на този въпрос, защото не подозираше нищо за случилото се с Матотаупа в шатрите на Мечата орда. Затова не знаеше в първия миг какво трябва да отговори и дали изобщо трябва да отговаря нещо.
Четан прие мълчанието на Харка като израз на срам и ядът му веднага се изпари.
— Твърдокаменни Харка! Какво правиш ти на страната на нашите врагове? Голямата борба започва, ние също знаем това. Върни се при нас!
— Заедно с моя баща Матотаупа.
— Заедно с твоя баща Матотаупа, ако той извърши онова, което старейшините на Мечата орда са длъжни да изискат от него.
Харка не помръдна нито пръст на ръката си, нито мускул на лицето, нито клепач, когато устните му запитаха:
— Какво искат те от него?
— Скалпа на Червения Джим, когото ние наричаме още Червената лисица.
Харка си пое по-дълбоко дъх.
— Това ли е думата на Съвета на старейшините?
— Това е.
— Ще го кажа на баща ми.
Четан наблюдаваше много внимателно Харка, своя някогашен по-млад приятел. Харка умееше добре да се владее, Четан знаеше това, но Харка никога не беше лъгал някого от своите племенни братя. Нима той наистина не подозираше нищо за идването на Матотаупа в техния бивак?
— Един въпрос към теб, Твърдокаменни Харка!
— Питай!
— Не си ли готов ти сам да ни донесеш скалпа на Червения Джим?
— Хау.
— Тогава върни се при нас!
— Аз също имам един въпрос към теб, Четан. Аз съм син на вожд, а не син на предател. Моят баща е невинен. Ти вярваш ли това?
— Не.
Харка се стресна и пребледня. Погледът, с който той бе обгърнал Четан, се плъзна надолу. Той погледна към леденото прозорче и бавно изтегли назад клоните, чиито върхове горяха, така че сред пепелта остана само да мъждука малко жарава. Всичко мълчеше и остана неподвижно, дървата, които не пукаха вече, жаравата, която не гореше вече, ръката на Харка, която лежеше неподвижно в скута, устните му, които се бяха сключили здраво. Четан също замръзна на мястото си. Не изрече повече нито дума. Казаното „не“ беше последната. Нощта и снегът също бяха затихнали.
Двамата млади индианци седяха мълчаливо един срещу друг, докато утрото започна да се развиделява. Здрачът нахлуваше през ледения прозорец в колибата и огряваше със сивата си светлина две бледи лица.
Четан се изправи с мъка, сякаш носеше някакъв товар. Събра оръжието си и се промъкна през колибата навън, без да се сбогува, без да поздрави; дори погледа си държеше скрит от някогашния приятел.
Харка остана сам.
Прехапа устни и кожата на лицето му се изпъна над скулите. Не си разреши никакво чувство, никакво усещане. Сякаш утрото беше съвсем обикновено, той отново стъкна малко огъня, отиде до реката, за да се потопи в нея и се измие, и тръгна да търси дири от дивеч в пресния сняг.
Два дни по-късно Харка отново се мярна в блокхауса и се запъти към своя сив жребец, за който Матотаупа се беше грижил междувременно. Намери баща си край конете, но мълчеше и не спомена нито дума за срещата си с Четан. Искаше да изчака, докато баща му сам опознае характера на Червения Джим и сам беше готов да го убие. В родните шатри обаче те можеха да се върнат само когато старейшините се убедяха в невинността на Матотаупа. Инак Матотаупа никога не би се съгласил да се върне там; Харка беше съгласен с гордостта на баща си, защото и той самият разсъждаваше така.
Настъпи отново сезонът, в който дните започнаха да стават по-дълги. Снегът се втвърди и загуби ослепителния си блясък. Ледените висулки по дърветата и по покрива на блокхауса започнаха да капят. От клоните падаше леко шумолящ сняг, а под лъчите на утринното слънце той се смъкваше с тропот от покрива. Снежната колиба на Харка се стопи. Ветровете, които бушуваха над страната, бяха изпълнени с влага. Реката се покачи и когато и последният сняг се разтопи и попи в предишната тревна почва, сивкавите буйни води на реката достигнаха чак до блокхауса. Върбовите клонки се раззелениха, тревните стръкове се подадоха и първите млади филизи избиха от земята. Вече започнаха да се разтварят и пъпките на цветята. Дните станаха по-дълги от нощите. Изгладнели бизони, мустанги, лосове, елени и антилопи излязоха на паша; лемингите напуснаха ометените си до шушка през зимата дупки и тръгнаха да си търсят нова храна. Мечките се събудиха от зимния сън, сланината им се беше смъкнала; измършавели, с изхвръкнали кости, те тръгнаха гладни на лов. Бели и индиански ловци започнаха да прииждат със скъпоценни зимни кожи в търговските станции.