— Но железопътната линия ще попречи на пътя на бизоните!
— Бизоновите стада ще навикнат с нея. Индианците също ще навикнат и няма да мине много време, те самите ще почнат да прибягват до услугите на железницата!
— Може би имаш право, Джо.
— Разбира се, че имам право. Трудността тук се крие само в ужасното невежество на твоите сънародници, Топ, а също така и в животинската враждебност на вашите заклинатели! Та моля ти се! Да отровят водата! Нима така водят борба мъже помежду си? Така ли се бият индианците едни с други?
— Не.
— Ами ето на! Ние всички трябва да се обявим против подобни начини, всички ние, които все още имаме ум и разум в главите си! Радвам се, че те срещнах тук.
— Защо?
— Защото аз отново поемам проучвателната си работа. Ние бяхме на правилен път! Само той и никой друг ще ни изведе до целта! Тук е най-подходящото и проходимо място. Това ще бъде едно огромно, едно гигантско, едно безсмъртно дело, което ще служи на всички хора, на бели и червени. Ти ни спаси, Топ, когато ние се смятахме вече за изгубени. Бъди и занапред наш брат и стани наш следотърсач и защитник! Ти си съвсем различен от ония типове като Бил Петльобореца и Шарлеман, тия убийци с ножове и фукльовци! Ти не си ревльо като Том. Ние можем да разчитаме на тебе! А, Топ?
— Аз търся Тасунка-витко.
— Та къде е по-сигурно, че ще го намериш, от мястото, където той смята да препречи пътя на строежа на железопътната линия?
Очите на Матотаупа блеснаха.
— Щом узнае, че ти си с нас и ни пазиш, той ще дойде начаса, за да те убие! Тогава именно ще го имаш под ръка!
Индианецът гледаше мълчаливо пред себе си.
— Аз не те насилвам, Топ. Всеки мъж си е поставил свои задачи за разрешение. Обмисли обаче всичко, което ти казах, и то обстойно.
— Хау. — Гласът на Матотаупа прозвуча дълбок и спокоен. — Утре ще ти дам отговор, Джо.
— Ще чакам. Не забравяй, че именно Хавандшита — твоят враг, съюзен с Тасунка-витко — твоя клеветник, именно той отрови коварно моите другари.
Матотаупа не каза нищо повече. Изправи се и тръгна. Харка мълчаливо го последва.
Джо ги съпроводи с поглед, после поръча ракия на Бен. Кръчмарят отдавна вече беше чакал нетърпеливо тази поръчка. Той печелеше най-много от разменната търговия и от ракията.
Също като Джо, и Хенри проследи двамата индианци, които бавно поеха към полята. Пролетното небе се издигаше светло над местността. Двамата индианци вече бяха свалили дрехите си. Светлокафявата им кожа, черните коси, едрите стройни фигури, спокойствието и гъвкавостта на движенията им показваха, че са истински синове на прерията, стъпващи по своя собствена земя.
Хенри ги проследи с поглед през отворената врата, докато двамата изчезнаха между пясъчните възвишения.
— Странни хора — каза той след това полу на себе си, полу на Джо. — Открити и потайни, смели и коварни, разбираеми и загадъчни. Какво ще измисли Топ до утре?
— Едно „да“.
— Бих се учудил. Той произлиза от племето, с което ще трябва да бъдем в непрекъсната борба.
— Няма нищо по-непримиримо от враждата между братя.
— На момчето също ли имаш доверие?
— Аз имам доверие на бащата, комуто то ще се подчинява.
Джо гаврътна една чаша бренди. Днес той вече понесе отровното питие, без да се свлече под пейката.
Ударите от брадвата на Джим замлъкнаха. Веднага след това той влезе в къщата и седна на масата до Джо и Хенри. Чашата му вече беше поднесена, преди още той да се бе наместил на дървената пейка. Джени я беше донесла. Джим благодари с поглед, с твърдото намерение да не плати нито цент.
— Стъпи ли вече на крака? — започна той разговора си с Джо.
— Както виждаш.
— Ще продължаваш ли измерването?
— Да.
— Скаут търсиш ли?
— Ако е джентълмен — да.
— Искаш да кажеш без заплащане?
— Почти така.
— Глупости. Такова нещо не съществува.
— Съществува. Индианците.
— Ако аз не искам, и Топ няма да дойде с вас.
— Зависи как ще го подхване човек.
— Искаш ли аз да го подхвана? — попита подигравателно Джим, изля брендито в гърлото си и сложи чашата върху дървения плот на масата.
Джени я наля отново.