Джо наблюдаваше държането и израза на лицето на Джим и започна да става несигурен.
— Нима си толкова добър приятел с Топ?
— Тебе какво те интересува това? Ние двамата с теб разговаряме тук не за приятелство, а за цената.
— Ще си помисля до утре.
— Моля. Аз също!
Джим изпи и втората чаша на един дъх и отново се върна при работата си.
Някакво чувство на несигурност обзе Джо, както рибата, която изведнъж усеща, че не тя дърпа стръвта, а стръвта — нея. Джим му беше неприятен. Защо, сам не знаеше. В действителност Джо не вярваше нито в бога, нито в дявола, макар че у дома в родния си град всяка неделя отиваше благопристойно заедно с жената и децата си на църква. Той не вярваше също така в духове, нито пък в прорицатели или на гадатели на звездите. Денят беше ясен, ракията доста силна, обсъжданият между практични мъже въпрос бе съвсем обикновен. Ставаше дума за заплащане на определена работа. Но Джим му беше неприятен. Този тип имаше силна воля за живот и Джо усещаше неговата безскрупулност, макар да не можеше да каже по какво. Неочаквано се убеди, че наистина зависеше единствено от Червения Джим дали той, Джо, ще може да спечели индианеца за съгледвач, или не.
— Какво ти е? — попита Хенри.
— Нищо. Ще пием ли още по една?
— Щом искаш. Тоя тип Джим не ми харесва. Нахален е.
— Но и не по-малко дързък сред прерията. Спомняш ли си още дивата шега, която Джим и Топ ни изиграха?
— Наистина двамата заедно не биха били лоша комбинация.
— Безценна за нас!
Изминаха няколко часа без Джо, Джим и Топ да се видят повторно. Всеки вървеше по своя път. Джим накара обаче Бен да даде възможност уж между другото на инженера да разбере неговите искания. Те бяха сравнително високи. Джо знаеше, че никоя железопътна компания не би хвърлила такава голяма сума за един обикновен скаут без звание и име. В такъв случай Джо би трябвало да плаща от собствения си джоб. За такова нещо той никога не би приел.
След обяд Джим се приближи към Хенри.
— Кажи на твоя шеф и господар Джо, който вече не знае как да излезе от положението, да сключи с мен договора за трима ни заедно — за мен, за Топ и за Хари. При обикновените заплати. Другото можете да оставите на мен.
Хенри издаде долната си устна напред.
— Предприемач ли искаш да ставаш, мошенико? Ще прибереш в собствения си джоб заплатите за трима и ще оставиш двамата индианци да работят безплатно като червени джентълмени?
— Вас какво ви влиза това в работата?
— От мен да мине. Двамата индианци произлизат от оная отровна паплач, която искаше и мен да затрие с отровната си вода… Ще предам на Джо предложението ти; той може да реши!
Хенри намекна пред Джо Браун, че биха могли да сключат с Джим договор, който да му даде право да привлича други скаути. Инженерът също веднага надуши измамата със заплатите, която Джим готвеше на своите другари, но не каза нищо, тъй като се срамуваше. След като размисли един час, той вдигна рамене:
— Прави, каквото искаш — каза той на Хенри. — Главното е занапред тези трима души да ни бъдат на разположение.
Докато в блокхауса уговориха по този начин измамата със заплатите им, Матотаупа и Харка стояха далече надолу по течението на реката край група дървета. Бяха застанали до два съседни ствола, всеки подпрян на отделно дърво, така че с кафявата кожа на телата и със светлото си кожено облекло те самите приличаха на стволове. Харка беше прехвърлил лъка си през рамо, пушката на Матотаупа стоеше в кожения си калъф. Те отдавна стояха така и също така отдавна мълчаха. Слънцето слизаше вече по своя път, без индианците да се помръднат от мястото си. Златният блясък на лъчите стана по-плътен, по-червеникав; жълтите води на Ниобрара бяха огрени от многократно пречупващ се блясък. Клоните на дърветата се поклащаха под вечерния ветрец.
Най-после падна нощ.
Във въздуха се носеше мирисът на първите цветя и на влажна земя. Когато месецът изгря, вълците завиха към небето.
Матотаупа се отдели от дървото, където се бе опирал досега.
— Аз ще придружавам и ще закрилям Джо и Хенри — каза той. — Ти си мой син и ще ме последваш. Ние няма да се разделяме. Аз казах, хау.
Матотаупа тръгна с бавни равномерни стъпки обратно към блокхауса. Харка вървеше заедно с него, на половин крачка по-назад, и когато къщата се изправи пред погледите им, по кожата на Харка премина тръпка. Бащата не я усети и Харка мълчеше, защото не намираше друг път. Пред очите му обаче непрекъснато стоеше като някакво видение образът на един съгледвач-индианец, с когото той се бе запознал преди две години. Наричаха съгледвача Тобиас, едно съвсем странно и невероятно за Харка име. На младия индианец се струваше, че вижда отново пред себе си притъпения израз на това лице, че усеща отново цинично-равнодушното държане на този човек. Тогава той не го бе разбрал. Сега започна да подозира как един свободен индианец можеше да стане такъв човек и още веднъж през тялото му премина тръпка на ужас.