Преди двамата индианци да се приближат дотолкова, че влизането им в блокхауса да бъде неизбежно, Харка все пак отвори още веднъж уста и рече:
— Аз си направих колиба от кори и клони. Матотаупа се изненада. Спря се и погледна отстрани сина си, който вървеше с насочен право напред поглед. Около ъглите на устните на Матотаупа премина лека усмивка, сякаш нежно птиче крило го бе докоснало, а в очите му проблесна по-топла светлинка.
— Каниш ме да ти бъда гост през нощта ли?
— Хау!
Харка не каза нищо повече, ала в тази единствена дума прозвуча голяма радост и надежда.
Двамата оставиха конете си в заграденото място и поеха заедно покрай блокхауса по течението на реката нагоре; Харка водеше.
Матотаупа и Харка се придвижваха с широката полюляваща се в коленете походка на прерийните обитатели, които не само трябваше да умеят да яздят, но и да се придвижват дълги разстояния пешком. Язденето без седло, воденето и направляването на коня само чрез притискане на хълбоците и упражняването в дълго бягане заздравяваха равномерно жилите и мускулите на краката. Като всички индианци, когато стъпваха, двамата дакота не опираха най-напред петите, а пръстите си. Стъпките им бяха широки, леки и бързи. Небето беше заоблачено и околността мрачна, но въздухът беше приятен; хладният пролетен вятър си играеше с тревите и с клонките на дърветата и храстите, които растяха на малки островчета сред тревата и пясъка. Харка вървеше към гористия остров по околни пътища. Заобиколи и докато баща му остана най-напред на брега на реката, Харка обгледа местността, за да види дали всичко бе останало непокътнато и дали не бе идвал някой. После излезе на края на малката горичка и направи знак на баща си да се приближи.
Колибата, направена от здрави клони, тънки стволове и големи парчета дървесна кора, не беше много устойчива и за двамата едри мъже вътре имаше съвсем малко място. На пода лежеше завивката от бизонска кожа, която Харка бе носил със себе си и в снежната си колиба, а също така и изрисуваната със сцени от подвизите на Матотаупа бизонска завивка. Харка изби искри с кремък, подпали дребните трески и опече на огъня една рибица от дребна миеща мечка.
За първи път през живота си той не седеше като син край баща си — господар на шатрата или на целия бивак, а баща му седеше край огъня като негов — на Твърдокаменния Харка — гост. Искаше да обслужи добре баща си, макар да не разполагаше с паници, лъжици и никакви съдове, както в шатрата у дома, а трябваше да ядат като бойци по време на път. Те извадиха ножовете си и разрязаха месото на дребни парчета, за да го изядат с по-голямо удоволствие.
Единственото, което Харка бе донесъл от блокхауса в своето малко домакинство в дървената колиба, беше сол, заради която Мери бе получила една кожа от невестулка.
След като се нахрани и запуши лулата, Матотаупа подкани сина си:
— Говори!
Харка знаеше, че от това, което щяха да говорят сега, зависеше много, но през последните години бе преодолял вече толкова опасности, че не се страхуваше от вземането на решение. Събра мислите си, за да говори късо и ясно.
— Татко, преди две лета, през нощта, преди ние да поемем заедно с нашите шатри пътя от горите към Конския поток, ти ме отведе за първи път в Тайнствената пещера. Когато те чаках през нощта в гората, на мястото, където ти ми бе заръчал да отида, аз открих човешка следа. Беше следа от крак на бял човек. Ти знаеш това.
— Хау, знам го.
— Тогава в пещерата край водопада нещо те беше сграбило и почти те бе повлякло към дълбочината. След това ние търсихме други следи, не много старателно, защото имахме малко време, и освен това Летния дъжд, бащата на Четан, се страхуваше от магията. За това късо време не намерихме нищо повече, пък и долу, край извора, от планината не излезе никакъв човек заедно с водата.
— Така беше, както казваш — потвърди Матотаупа.
— Кой може да е бил този човек, който бе оставил тази следа? Същият ли беше, който те бе сграбил край водопада?
— Хау, същият беше. — Около ъглите на устните на Матотаупа отново заигра бегла усмивка, усмивка на спокойно чувство за превъзходство. — Искаш ли да знаеш кой беше той?
— Именно това те питах, татко.
— Да. Този човек беше Беззъбия Бен, който бе отишъл да търси злато, но не бе намерил нищо. Няколко месеца по-късно, когато ние бяхме тук, в блокхауса, заедно с художника Морис, наречен Прелетната птица, и с неговия брат Дългото копие, онзи чейен, Бен, подпомогнат от Бил Петльобореца и други разбойници, ме овърза и се опита да ме принуди да му издам тайната. Излъгаха ме, че ще те измъчват дотогава, докато аз призная. Но аз мълчах, както се бях заклел пред баща си.