Беше видял Матотаупа да лежи на пода в къщата заспал, хъркащ, вонящ като останалите. Не бе оставил никой да издебне погледа, с който възприе всичко това, никой, нито Мери, нито Джени, нито Джим дори.
Червения Джим, който беше пил много, но и много можеше да носи, излезе сега от къщата и се запъти към Харка.
— Хари, къде се губиш? Не се превземай! Всеки трябва да може да пие, а който не може, трябва да се научи! Но първите няколко пъти всеки трябва да си плати за науката. Това не е нищо. Ела да изнесем баща ти! Както го познавам, той сигурно ще изтрезнее по-рано от другите.
Харка не се помръдна от мястото си, не хвърли нито един поглед към белия.
— Не можеш да търпиш пияни ли? Момче, и ти искаш да ми ставаш скаут в строителна група? Добре ще се наредиш!
Харка пое конете и ги отведе по-нататък. Джим го проследи с поглед.
— Момче, момче, не ми харесваш ти! — промълви под нос той.
Два часа по-късно, когато слънцето вече блестеше над реката и полята, всички бяха на крак.
Матотаупа беше потопил главата си във водата и бе изтрезнял напълно. Но лицето му все още беше бледо и той стискаше устни една върху друга, когато се запъти към Харка, за да вземе мустанга си. Харка не каза нищо. Неподвижното му лице беше единственият упрек. Матотаупа гледаше към земята.
— Твърдокаменни Харка! Никога вече твоят баща няма да пие от тази тайнствена вода!
Младият индианец не отвърна нищо на това обещание. Попита само:
— Кой ти даде тайнствената вода?
— Бен.
Матотаупа беше уморен и чувствуваше неприятно гадене от самия себе си. Въпреки всичко обаче възседна с привичната лекота коня си.
— Ела — каза той на Харка. — Джо ми изясни целта за днес. Ние ще яздим най-напред и ще оглеждаме пътя. Белите ще ни следват.
Индианците подтикнаха мустангите си и изчезнаха сред ниските възвишения.
Наказателната експедиция
След като ездачите пътуваха вече три дни подир двамата си индиански водачи и бяха прекосили Северен Плат, привечер Матотаупа и Харка откриха следа, която идваше от изток към тях и би направила впечатление дори на човек с лошо зрение. Насам беше яздила цяла група; конете им бяха подковани, значи, ездачите бяха бели. Те не се бяха старали ни най-малко да прикрият следите си и сякаш не се страхуваха от никакъв неприятел. Конете бяха вървели в бърз ход, после бяха преминавали в лек галоп, право по посока запад-северозапад.
Индианците доведоха Джо и Джим, за да им покажат следите.
— Това са около петдесетина мъже, може би и малко повече!
Джим поклати глава.
— Бели сред тези места могат да бъдат само наши съюзници, така мисля аз.
— Следата е от преди осем часа — допълни Матотаупа за Джо. Джим трябваше сам да се ориентира.
— Тогава няма да бъде никак трудно да ги настигнем, така ли? — попита инженерът.
— Наближава привечер — отвърна Матотаупа. — Ездачи като тези рано се настаняват за почивка. След около два часа ще можем да ги настигнем.
— Добре. Няма да се отклоняваме всички от нашия път; ние трябва да вървим на югозапад, а не на северозапад. Но какво ще кажеш, вие двамата, Топ и Хари, да тръгнете подир тази група, да разберете що за хора са и после да ни уведомите? Джим може да остане при нас; той ни стига като съгледвач през следващите два дни.
Червения Джим имаше възражения срещу това предложение.
— Тук става дума за бели. Сред тези места те сигурно ще посрещнат зле всеки индианец. Не бива да им изпращаме Топ и Хари сами. Те могат да ги проследят прекрасно, но щом дойде работата да се преговаря с такава група, един от нас ще трябва да отиде с тях.
— Но ние не можем да се лишим от всичките си съгледвачи. Ще направим така: аз ще отида заедно с Топ и Хари, защото за мен е важно да знам що за група се разхожда така масово през прерията. Ти, Джим, ще останеш с нашите хора.
— Напълно съм съгласен!
Джо се върна заедно с Джим, за да съобщи решението си на останалите. Двамата индианци изчакаха, докато Джо се върне, и после поеха заедно с него по широката следа от конски копита. Матотаупа яздеше пръв, Харка последен. Оставен между тях, Джо трябваше да се съобразява с индианския навик и да язди ту галоп, ту ходом.
След по-малко от час Матотаупа разбра, че предположението му беше вярно. И той, и Харка видяха и подушиха дим от голям огън. Матотаупа остави мустанга си да мине ходом и обърна внимание на Джо върху миризмата на дим.
— Да вървим ли направо при тях? — предложи инженерът.
Матотаупа не изказа открито възражение, но и не беше съвсем съгласен. Не беше ловджийски, а оттам и индиански обичай да излизаш открито срещу хора, за които не знаеш със сигурност кои са.