Харка реши да се промъкне по-близо до брега на потока, под защитата на дърветата и храстите, и то от горната страна, откъм запад, тъй като конете в долната страна на лагера не го интересуваха, пък и можеше само да му попречат, ако той привлече вниманието им. Разбира се, той трябваше да се счита с това, че всеки друг индиански съгледвач би се опитал да се промъкне по същия път. Беше готов да се примири с тази опасност, а също така и с опасността, която можеше да го заплашва от някой поставен край потока постови.
Заобиколи в широк завой западно лагера, приближи се от горната страна на потока, без нещо да му направи впечатление или да го смути някой, и сега започна да се приближава все повече към лагера с най-голяма предпазливост.
При това забеляза, че наистина не е сам. Освен него най-малко още двамина съгледвачи вървяха по същия път. Единият беше на отсрещния бряг, почти наравно с Харка, вторият вече бе напреднал доста пред него на същия бряг. Беше много възможно онзи на отсрещния бряг от своя страна също да бе забелязал Харка и също така да нямаше намерение да му пречи, както и Харка на него. Общият интерес на непознаващите се съгледвачи се състоеше единствено в това да не ги открият белите в лагера. Харка реши, че може да се ослани на първо време на това взаимно разбирателство и продължи да се промъква напред. Че двамата непознати бяха също индианци, той знаеше със сигурност, тъй като бе разпознал между храстите на отсрещния бряг една плитка и бе видял в пясъка на брега пред себе си отпечатъка от петата на мокасин.
Беше тъмна нощ. Движещи се облаци прикриваха непрекъснато светлината на звездите, а месецът още не бе изгрял.
Харка чу тропота от копитата на конете, пращенето на огъня, гласовете на белите мъже. От съгледвача, който вървеше пред него, не видя и не чу повече нищо, а и другият на отсрещния бряг също се беше прикрил много добре.
Младият индианец се промъкна още по-напред, докато можеше вече не само да чува гласовете, но и да разбира тихо произнасяните думи. После се скри добре сред храсталака. За негово съжаление един от говорещите на особено висок глас тъкмо беше млъкнал или бе отишъл до един от по-отдалечените огньове. Харка зачака. Белите мъже явно бяха проявили доста непредпазливост и не бяха поставили постови сред храстите край брега.
В този миг обаче клоните безшумно се разгърнаха и един друг съгледвач, също индианец, се приближи заднишком и се пъхна в доста подходящия за подслушване храст. По всяка вероятност това беше онзи, който бе вървял пред Харка. Харка хвана дръжката на ножа си и беше готов да скочи. Другият обаче явно нямаше намерение да го напада. Двамата съгледвачи се погледнаха за миг, като едновременно се ослушваха към шумовете, които долитаха до тях откъм лагера на белите мъже.
Харка разбра, че непознатият индианец също бе младеж, макар и няколко години по-възрастен от него самия. Може би той тъкмо бе станал боец и също полагаше изпит за сръчност с този съгледвачески обход. Горната част на тялото му беше гола, косите му бяха разделени на път. Оръжието му беше само кама и използуваната от племето на дакота еластична тояга с камък. Двамата съгледвачи лежаха на една ръка разстояние един от друг. Харка имаше чувството, че познава другото момче, но не можеше да види ясно лицето му; високо избуяло снопче трева го прикриваше.
Нито един от двамата съгледвачи не се помръдна повече. Харка обаче непрекъснато плъзгаше поглед към другия. Той беше сравнително широкоплещест за индианско момче; от тила му се спускаха здрави мускули към раменете и ръцете. Невъзможно беше Харка да се лъже. Той познаваше тези рамене и тези ръце, макар да ги бе виждал за последен път преди две години и сега да беше тъмна нощ. Той ги познаваше много добре. Колко често този момък и по-младият Харка бяха изпитвали заедно край шатрите на Мечата орда своите сили и сръчност по време на игра на топка, в състезания по тичане, по езда, по плуване. Всеки път Харка бе излизал по-добрият и това бе огорчавало по-възрастния Шонка. Двамата още от деца не се бяха обичали, пък и по-късно, когато бащата на Шонка, мирновременният вожд на Мечата орда, умря и Матотаупа прибра вдовицата му и сина му Шонка в своята шатра, тъй като бе загубил собствената си жена, простреляна от куршума на пушката на един пани. В разговорите си с Четан Харка беше разбрал, че междувременно Шешока се беше събрала с пленения Том без шапка и без обуща и че той също й бе избягал. Сега Шонка, синът на Шешока, лежеше в храста до Твърдокаменния Харка, за да подслушва белите мъже.
Белият мъж с шумния глас отново се върна край огъня на горния край на лагера и сега Харка можеше да разбира какво говори той. За Шонка можеше да се предполага, че не разбира думите му, тъй като не знаеше английски. От този шумен разговор обаче Харка разбра през следващия час всичко, което искаше да узнае.