Петдесет и тримата мъже, които се бяха разположили за нощувка тук, се числяха към отредите, които белите мъже наричаха „милиция“. По професия те бяха секачи, трапери, ловци, търговци, съгледвачи, фермери и скотовъдци, с една дума, всички онези, които живееха на границата между цивилизацията и пустошта, на най-предна линия, и сега целта и задачата им бяха да накажат Мечата орда за „отравянето на проучвателната железопътна експедиция“. Тъй като бяха наистина многочислени и много добре въоръжени, те си представяха изпълнението на задачата съвсем просто и твърде безопасно. Смятаха да се придвижат с конете си до Конския поток, където тази „банда разбойници и убийци“ обикновено издигаха шатрите си през пролетта, възнамеряваха да разрушат шатрите им и да смачкат и убият всичко живо в тях. Неколцина по-колебливи измежду тях въобще не успяха да се противопоставят на шумния оратор. Харка не се учуди на това, че мъжете отново обсъждаха най-подробно през тази вечер всичко, тъй като след цял ден път изпълнението на задачата им предстоеше на следващата заран.
Докато Харка слушаше тези планове, чувствата му се раздвоиха.
Преди две години прокуденият му баща и той бяха се притекли на помощ на Мечата орда при едно тежко нападение от страна на пани и не бяха получили за това нито благодарност, нито похвала от вождовете и старейшините на дакота. Нека сега бойците на Мечата орда сами се защищават. Нали си имаха оръжие. Уинона обаче, сестрата на Харка, която той много бе обичал, и Унчида, майката на Матотаупа, която се ползуваше с голямо уважение на магьосница и която бе станала майка и за Харка през последното лято, прекарано от него в родната шатра, те двете нямаше да могат да се защитят, а и сигурно още нямаше боен в шатрата им, който да ги защити. Харка не искаше и да помисли дори, че Унчида и Уинона можеха да попаднат под копитата на конете, да ги смачкат, да ги бият, да се гаврят с тях и може би да ги убият. Не можеше да понесе подобна мисъл. Не се надяваше също така, че бойците на Мечата орда, които и без това щяха да бъдат принудени с всички сили да защищават собствените си семейства, щяха да се притекат на помощ на двете жени от „шатрата на предателя Матотаупа“. Като си помисли за Шонка, който лежеше тук край него в храсталака, дори му се стори сигурно, че ето този младеж например по-скоро би се радвал на нещастието на Унчида и на Уинона, отколкото да се хвърли да ги защищава.
Докато лежеше неподвижно на съгледваческото си място, Харка започна да премисля. Белите мъже смятаха да тръгнат малко преди изгрев слънце и да разрушат шатрите на Мечата орда по пладне на следващия ден. Обикновено те оставяха конете си да вървят главно ходом; Харка спокойно можеше да тича в същото темпо пешком.
Ако тръгнеше веднага направо към шатрите и предупредеше Уинона преди зазоряване, тогава всъщност той щеше да предупреди всички — и вражески настроения заклинател, и старейшините, които бяха осъдили несправедливо Матотаупа, и Четан, който смяташе Харка за син на предател. Всички щяха да бъдат предупредени, защото Уинона едва ли щеше да мълчи. Но дали не можеше да я накара да му обещае, че ще мълчи, преди още да й каже всичко? Тогава тя нямаше да може да избяга в горите, без да се издаде. Всичко беше много сложно и сякаш нямаше никакъв изход. А да преведе думите на белите мъже на съгледвача Шонка до себе си, това на Харка и през ум не му мина. Той мразеше това момче.
Сега Харка беше длъжен да се върне при баща си и при Джо и да ги уведоми какво беше разузнал. Това беше негов дълг като съгледвач. Но Джо можеше спокойно да научи един ден по-късно намерението на белите мъже, без това да му причини някаква вреда. Може би дори щеше да бъде по-добре, ако той не научеше предварително за тяхното намерение, защото можеше да го обземе злото желание да се присъедини към тях и тогава горко на всички, които живееха в шатрите край Конския поток! Джо сам беше преживял деня на измрелите риби. Имаше опасност той да си отмъсти по най-ужасен начин и тази мисъл надви всички други възражения на Харка. Джо не биваше да разбере така бързо какво ставаше тук. Харка трябваше да предупреди най-напред сестра си Уинона. И дори тя да не пожелаеше да предприеме нищо, все по-добре беше човек поне мислено да се е подготвил за онова, което го очаква. Може би Харка все пак щеше да успее да направи нещо за девойката и за баба си. Не те бяха отровили другарите на Джо.
Харка се измъкна безшумно от храста, без другият съгледвач да се помръдне.