Когато достигна толкова навътре в долината нагоре по течението на потока, че сметна, че вече може да се измъкне незабелязан в откритата прерия, той се отдели от редицата храсти и дървета край брега и се запромъква към високия бряг. Оглеждаше се внимателно на всички страни. Не се виждаше и не се чуваше нищо, което да му се стори подозрително. Ако смяташе да изпълни намерението си обаче, трябваше да бърза, защото времето напредваше. Изправи се и побягна по вълнистата тревна степ най-напред в североизточна посока. Искаше да се приближи по заобиколен път към шатрите, разположени край Конския поток. Беше почти същият път, по който бе минал Матотаупа през миналото лято, но Харка не подозираше нищо за това.
Веднъж или два пъти му се стори, сякаш долови нещо зад себе си или встрани. Дали не го следяха Шонка или другият съгледвач, чиято плитка бе зърнал на отсрещния бряг на потока? Харка трябваше да обгледа още веднъж спокойно всичко наоколо и дори се опита да го стори. Ала не можа да забележи нищо, пък и междувременно вътрешната му тревога така беше нараснала, че той почти не можеше да запази напълно външното си спокойствие. Сестра му Уинона бе негова довереница още като дете в едно важно начинание, макар че беше само момиче; заради него тя се бе осмелила веднъж да се опълчи срещу заклинателя. Унчида разбираше по своя строг маниер подрастващото момче и бе участвувала незабележимо в живота му. Тя беше единствената, до която той би се допитал в този час дали действува правилно, или не, като пое тайно към бивака.
Харка се спря и напрегна зрение и слух като дебнещ дивеч. Стори му се, че още веднъж чу скоковете на някакъв човек, но в този миг нощта отново притихна. Може би преследвачът му долови, че Харка бе прекъснал тичането си, и също се спря, за да не се издаде. Младият индианец не беше от хората, които лесно се отказват от онова, с което вече са се нагърбили, дори и тогава, когато опасности заплашват изпълнението на задачата им. Той взе револвера си, за да може да стреля при случай на нужда тичайки, и побягна отново, като криволичеше и се спираше от време на време. Още веднъж долови с острия си слух скоковете на човек, който тичаше с едри крачки, но после те започнаха да заглъхват, сякаш другият пое по някакъв отдалечен път. Може би това бе някой от съгледвачите на Мечата орда, комуто Харка най-напред се бе сторил подозрителен, но който не искаше да губи повече време и бе поел направо към бивака край Конския поток, за да съобщи там за появата на петдесет и тримата тежко въоръжени бели мъже.
Имаше ли изобщо смисъл Харка да предупреждава специално Уинона и Унчида? Но единствен той разбираше езика на белите мъже и знаеше точно за тяхното намерение. Другите съгледвачи можеха само да предполагат. А не беше ли достатъчно това? Не търсеше ли Харка само оправдание пред себе си, не оставяше ли тия страшни представи за бъдещото нападение над мъжете, жените и децата на дакота да обладаят фантазията му само защото след толкова дълго скитане се намираше най-после близо до родния бивак и така много му се искаше да се види още веднъж и да поговори със сестра си и с баба си? Младият индианец вече сам не можеше да се разбере. Спомни си обаче, че бе чувал как белите мъже скалпирали и жени и деца, и продължи своя бяг. Устата му беше отворена и дишането му причиняваше болка дълбоко в гърдите, но той продължи да тича така. Огледа се отново внимателно в околността чак когато се приближи съвсем до долината на Конския поток.
Хвърли се на земята, пропълзя до високия бряг и погледна надолу и встрани към потока. Миризмата на водата се изкачи към него с нощните мъгли. Лек хладен ветрец премина по запотения му тил. Дочу шумоленето на водата, която бе станала твърде пълноводна след голямото топене на снеговете и сега течеше широка и мощна. Доста нагоре тя минаваше край шатрите, също и край шатрата на Уинона и Унчида, които още тази вечер сигурно бяха взимали вода от този поток.
Харка се накани да продължи пътя си. Край брега на потока обаче сред мрака и мъглите израсна едра човешка фигура и застана неподвижно.
Харка втренчи поглед към видението.
Онзи, който стоеше там и сякаш гледаше нагоре към Харка, беше мъж, индианец. Косата му беше разделена на път, горната част на тялото му беше гола. В ръката си държеше пушка.
Този мъж беше Матотаупа.
В същия миг Харка вече знаеше, че баща му сигурно го бе видял и искаше да привлече вниманието на сина си върху себе си. Щом Матотаупа се показваше открито, значи, беше сигурен, че наоколо му няма никакъв враг. Харка можеше спокойно да се изправи и да слезе долу при баща си. Въпреки това той прояви бдителността на съгледвач и използува един малък улей на склона на високия бряг, за да се спусне по него. После притича по равния бряг до баща си, който все още не се беше помръднал от мястото си.