Матотаупа и Харка стояха един срещу друг.
Матотаупа се отпусна сред храстите на земята и Харка седна до него. Очакваше, че баща му веднага ще му съобщи нещо. Но Матотаупа не отвори уста, но подкани и Харка да заговори и сред мълчанието младият индианец започна да разсъждава над смисъла на държането на баща си.
Сега вече той беше убеден, че Матотаупа бе вървял подире му, както бе предполагал още отначало, и баща му сигурно също бе подслушал разговорите на белите мъже; той разбираше еднакво добре като Харка техния език. Ако Матотаупа не одобряваше пътя, който Харка бе поел след това, то той отдавна вече трябваше да спре сина си. Дали същата загриженост и същото желание като Харка бяха овладели и Матотаупа, дали и той искаше да знае, че Унчида и Уинона са предупредени за опасността? Харка очакваше първата дума на баща си. Чакаше все още. Разбира се, сигурно бяха минали само няколко секунди, откакто те двамата седяха един срещу друг, прикрити от храстите, защото мислите на Харка летяха. Лунната светлина се движеше и сега се промъкна между клоните при тях. Освети лицето на Харка. Матотаупа остана на тъмно. Когато мълчанието между тях продължи един-единствен миг повече, мислите на Харка поеха друг курс и неочаквано го обзе неопределен страх, сякаш изведнъж някакъв звяр се готвеше да го удари с лапата си по тила. А какво щеше да се случи, ако баща му мислеше различно от него? Ако той смяташе Харка за виновен, задето бе проявил по време на изпълнение на съгледваческата си задача непокорство и бе показал, че не може да се разчита на него? Тогава щеше да се случи нещо ужасяващо дори само с това, че беше немислимо. Матотаупа заговори.
— Кой си ти? — попита той сина си тихо и с толкова напрегнато овладян глас, че в никакъв случай не прозвуча спокойно.
Харка отвърна бавно, сякаш езикът му се беше сковал:
— Твърдокаменния Харка Нощното око… Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Ловеца на мечки… синът на Матотаупа… — Харка искаше да замълчи, но държането на баща му го принуди да продължи да говори — и съгледвач на белия човек Джо. Това съм аз.
— Ти беше всичко това.
Харка преглътна. Здравото скеле на онова, което той можеше да мисли, да се надява, да усеща, рухна; рухна съвсем ненадейно.
Отново можеше да последва дълго мълчание. Но водата течеше бързо по своето песъчливо корито и не се оставяше нищо да я спре, вятърът вееше и не се връщаше обратно и утрото вече щеше да дойде, затова на баща и син оставаше само малко време, за да поговорят.
— Къде да вървя? — попита беззвучно Харка.
От думите му излезе, че очаква примирено присъдата на баща си. Той сам го почувствува.
— Върви там, където искаше да вървиш и където ти е мястото, щом като не зачиташ баща си и изменяш на приятелите си.
Харка искаше да размисли и да отговори, но нервите и мислите му бяха замръзнали и вцепенени и не можеха да се движат, както и устните му. Не успя да каже нито дума.
— Аз не те спирам. Върви де!
— Н… н… е.
— Нима не знаеш вече какво искаш?
Харка беше навел глава и гледаше в тревата; приведе бавно гръб, сложи чело върху ръцете си и замръзна така в стойката на подчинения, който се примирява с всичко, но не изпитва никакъв страх.
Баща му седеше пред него. Раменете на Матотаупа се бяха смъкнали малко надолу и той трябваше да сведе поглед, за да види Харка. Отчаяние стягаше гърлото и цялото му тяло. Всичко му бяха взели тия отровители — чест, родина, сега посягаха и към последното, което му бе останало още, към сина му. Те подтикваха Харка против Джим, привличаха го с невидими нишки към своите шатри. Как можеше да остане той и занапред при Джо, след като беше баща на млад предател, опитал се още при първия си съгледвачески обход да избяга при врага? И то при кой враг! Джо никога нямаше да забрави утрото на умрелите риби.
— Харка, аз не съм знаел, че ти си такова страхливо псе и такава прикрита лисица! Стани и върви с мен. Ще те отведа при Джо и ще му кажа, че искаше да ни предадеш. Нека той реши какво ще стане по-нататък с тебе.
Харка бавно вдигна лице.
— Отведи ме — каза той, все още прегракнал, сякаш дъхът отказваше да му се подчинява. — Но не казвай нищо повече от това, което знаеш: че си ме намерил по пътя към Конския поток.
— Как ще докажеш, че не си искал да ни издадеш?
— Смъкни кожата от тялото ми. Няма да издам звук.
— Не искам да знам от теб какво желаеш, а какво е онова, от което сякаш се страхуваш като някакво малко момиченце! Ти ще вземеш участие в нападението срещу шатрите на Мечата орда!