Харка преглътна. Когато се бе научил да говори, той вече знаеше, че не бива да противоречи на никой възрастен. Въпреки това каза:
— Аз не скалпирам никакви… жени… и никакви деца.
— Ти ще се бориш срещу всеки, който може да държи оръжие в ръка, или си предател, когото аз ще облека в женски дрехи и ще го убия. Искаш ли да се биеш заедно с нас?
Харка беше полуотворил уста, като човек, който иска да изстене, но не може да издаде никакъв звук, и не затвори устни и когато каза:
— Да.
Това „да“ прозвуча съвсем потиснато.
Матотаупа гледаше край него. Беше постигнал, каквото искаше да постигне. Но той не можеше повече да гледа това лице; изпълнено с горестно мъчение, то мъчеше и него повече, отколкото той можеше да понесе. Скочи на крака.
— Върви с мен!
Харка се изправи, олюля се, но успя да се овладее и последва баща си. Матотаупа пое натам, откъдето те двамата бяха дошли. Искаше да се присъедини към Джо и неговите другари или да открие голямата група мъже — това не можеше да се разбере първоначално, но скоро се оказа, че той търси лагера, който Харка бе заобиколил и край който сигурно бе обикалял и Матотаупа.
Двамата индианци още не надушваха дим; северният вятър не довяваше миризмата му към тях. Но неочаквано те чуха в тишината на нощта изстрели от посоката, където се намираше лагерът. Матотаупа се спря за миг в своя бяг, за да може да се ослуша с пълно внимание. Изстрелите не се повториха. Матотаупа отново побягна и Харка го последва. Тичаше като машина, подтикван от чужда воля.
Вече наближиха мястото, където се бяха разположили белите. Огньовете бяха заринати и загаснали; не се издигаше никакъв пламък. Овъгленото дърво още излъчваше миризма. Ясно беше, че лагерът е бил нападнат, навярно със стрели, тъй като под светлината на огньовете лагеруващите представляваха най-удобен прицел; след нападението те сигурно бяха изгасили огъня и бяха отговорили със стрелба. Сега цареше измамна тишина. При дадените обстоятелства за двамата индианци беше трудно да се разберат с белите мъже, защото или те, или скритите стрелци с лъкове щяха да ги вземат за врагове и да ги нападнат.
— Изтичай при Джо и му съобщи за всичко! — заповяда Матотаупа на Харка.
Момчето тръгна, без да каже нито дума. Щом мястото на лагера остана зад гърба му, то вече нямаше нужда да проявява особена бдителност, а затича бързо и направо към мястото, откъдето бе тръгнало на разузнаване.
Когато сметна, че Джо е наблизо, Харка издаде уговорения сигнал и веднага получи отговор. Вече се развиделяваше. Джо се беше събудил и пазеше трите коня.
— Какво разузнахте? — попита той, когато Харка застана пред него.
— Петдесет и трима мъже милиция искат да разрушат днес шатрите в бивака на Мечата орда край Конския поток. Баща ми остана край лагера на милицията, който през нощта сигурно е бил нападнат със стрели.
— Тези проклети коварни индиански бойни методи! Днес ли смята наказателната експедиция да изпълни задачата си? Аз трябва също да участвувам! Дължа го на моите избити и изтровени другари. Като си помисля само как моят добър Дъф се виеше от болка и загина! Веднага отиваме! Ще вземеш ли коня на баща си с нас?
— Да.
— Ти изглеждаш ужасно уморен. Ранен ли си?
— Не.
— Ще издържиш ли?
— Да.
— Тогава да вървим! Трябва.
Харка яхна своя кон и пое мустанга на баща си за юздата. Тръгна в галоп напред, а Джо подир него, като първоначално се придържаха о старата следа на голямата група ездачи.
Потокът, край който бяха разположили лагера си хората от милицията, бе още много далеч, когато Харка долови някакъв шум, въпреки тропота от копитата на техните три коня, и се спря.
— Какво има? — попита Джо.
— Някакъв човек идва към нас.
— Човек? Нищо не чувам. — Джо обаче веднага приготви пушката си за стрелба за всеки случай.
Харка седеше безразличен върху своя сив жребец.
Върху едно възвишение се появи Матотаупа и замаха с ръка. Джо веднага прибра пушката, а Харка подкара отново конете в галоп. Когато се приближиха, Матотаупа скочи върху коня си и докато всички яздеха ходом, той разказа накъсо и видимо недоволен:
— Белите мъже отдавна вече са напуснали лагера си. Аз им се показах. Те очакват, че ще ги настигнем.
— Да вървим.
Джо пришпори коня си така, че животното из един път се втурна в бърз галоп. Матотаупа и Харка отново поеха пред и зад него.
Тримата ездачи минаха близо край нощния лагер на групата от гражданската милиция и продължиха оттам по следата й; късно след обяд навлязоха в местността, през която течеше Конския поток. Матотаупа даде знак да спрат, предаде на Харка трите коня и двамата с Джо избързаха към близкото възвишение, за да обгледат оттам прерията.