Харка чакаше и се ослушваше. Той знаеше, че от това възвишение Матотаупа и Джо виждат завоя на Конския поток, където стояха — или бяха стояли — шатрите на Мечата орда. Не се чуваха никакви изстрели, никакъв вик. Беше съвсем тихо. Лекият ромон на реката достигаше до слуха на Харка. Той си мислеше за това, че през нощта край лагера на хората от гражданската милиция бе имало кратка схватка и че той беше срещнал Шонка по време на съгледваческия му обход. Значи, Мечата орда не бе съвсем неподготвена и белите мъже не бяха нападнали шатрите, без преди това в бивака да бяха предугадили нападателните им намерения. Може би сегашният боен вожд на племето беше заповядал да вдигнат шатрите и бе накарал жените и децата да избягат навреме сред горите; може би и бойците бяха успели да се изплъзнат след няколко леки нападения с лъкове, възможно е обаче да бяха влезли и в бой. Харка не знаеше нищо, докато Матотаупа и Джо сигурно бяха разбрали вече нещо, защото можеха да виждат от възвишението обичайното място за лагеруване на Мечата орда. Най-после двамата мъже се върнаха при Харка.
— Да слезем тогава там — рече Джо, сякаш само за да каже изобщо нещо.
Тримата отново образуваха редица и Матотаупа поведе в галоп. Харка скоро надуши огън, макар че яздеха по посока на вятъра. Когато заобиколиха и последното леко възвишение на почвата, което им закриваше гледката, Матотаупа остави коня си да мине в бавен ход. Харка с един поглед разбра какво се бе случило.
— Значи, дойдохме твърде късно, но моите другари са били отмъстени — каза високо Джо.
Изглежда, че шатрите са били все още на мястото си, когато мъжете от милицията са ги нападнали, за да изпълнят наказанието над племето. По земята лежаха чергила от шатри и счупени колове; само четири шатри не бяха разрушени. Заклинателската шатра сигурно е била изчезнала, също както и шатрата за съвещания и шатрата на вожда. Може би бойците навреме бяха прибрали тези ценни шатри и ги бяха откарали на сигурно място. Наоколо земята беше разровена и отъпкана. Харка видя, че на поляната сред някогашния бивак лежат мъртви. От далечината той не можа да ги разпознае; стори му се обаче, че са ужасно обезобразени.
На оттатъшния бряг на Конския поток, на запад от вдигнатия бивак, се бяха разположили хората от гражданската милиция, облечени в своите кожени облекла на каубои и погранични жители. Всеки държеше още двуцевната или ловджийската си пушка в ръка. Конете бяха завързани и край тях стояха дежурни. От мустангите на Мечата орда нямаше и следа, Харка не можа да види и убити животни. Само от кучетата бяха останали три пъстри песа, които обикаляха, душейки, и се бяха заели вече с мъртъвците.
Тримата ездачи минаха край мястото на разрушението, приближиха се към разположилите се за лагеруване мъже и скочиха на земята. Харка завърза краката на трите коня, но не край конете на белите, а отделно. Тъкмо се канеше да седне край своя мустанг, когато баща му го принуди с един-единствен поглед да се приближи към лагеруващите бели мъже. Матотаупа се запъти към водача на групата, с когото явно вече се бе запознал към края на нощта. Той назова името „Джо Браун“, което веднага привлече вниманието на всички. От отделните групи заприиждаха мъже и насядаха в кръг около тримата новодошли. Всички искаха да чуят от самия Джо как хората му са били изтровени от водите на реката.
Джо разказа, но разказа всичко накъсо и с голямо неудоволствие, почти с омраза към всички, които очакваха любопитно да чуят ужасната история. Най-после той попита:
— А какво се случи тук?
— Ох, да, да, — рече смутено водачът, — вашият съгледвач Топ ни предупреди и ни направи предложения, които сигурно не бяха лоши. Само че моите мъже се чувствуваха много силни, и нищо не можеше да ги спре; когато се разсъмна, вече не можех да ги командувам. Тъй като Топ беше забелязал чужди съгледвачи, пък и през нощта имаше престрелка, ние самите трябваше да предположим, че бивакът не ни очаква неподготвен. Но ние се нахвърлихме върху него като диво стадо бизони! Оттук всичко изглеждаше съвсем спокойно, когато се приближихме с гръм и трясък! Шатрите стояха под слънцето, край потока две или три жени гребяха вода. Когато се приближихме, жените сякаш бяха потънали в дън земя. От една от шатрите обаче стреляха към нас. Дадохме четирима убити. Трима от стрелците с лъкове открихме, и те си платиха за това. Двама други успяха да ни избягат. Може би жените, които видяхме край потока, съвсем не бяха жени, а преоблечени мъже и се бяха скрили в шатрата, за да стрелят по нас.