— Къде останаха мустангите на Мечата орда? — попита Джо.
— Никъде не видяхме никакви мустанги, когато пристигнахме тук. Можете да разгледате след това следите. Ордата вече се беше изтеглила заедно с конете, жените и децата си. Изглежда, че са взели със себе си всички завивки и три или четири от шатрите си. Сигурно са били осведомени съвсем точно за нашите намерения.
— Сред Мечата орда — намеси се сега Матотаупа — живее един избягал роб, когото наричат Непознатата мида, заедно със сина си Къдрокосия Чернокож. Двамата разбират езика на белите мъже и ако един от тях е бил излязъл на разузнаваме, то никак не е чудно, че вождовете и старейшините на Мечата орда са знаели предварително какво ги очаква и са взели съответни мерки.
— Тоя проклет негър! Той беше именно единият от три-, мата типове, които се бяха промъкнали край нас и ни нападнаха из засада. Би трябвало да се избият всички негри! Те са годни само да бъдат роби.
— Вие участвувахте ли в Конфедерацията? — попита Джо.
— Аз съм участвувал, не отричам! — отвърна предизвикателно и високо водачът на групата.
— Значи, Мечата орда е дала трима убити, а вие — четирима — пресметна инженерът. — Това е резултатът от наказателната експедиция.
— Не забравяйте, че и шатрите им са унищожени.
— Счупени са няколко пръта за шатри — поправи го Матотаупа.
— Е, ти сигурно беше прав, когато ни предупреди, Топ, аз го казах вече. Така или инак изпълнихме си задачата.
— Ще разгледам следите.
Матотаупа се изправи и кимна на Харка да го последва. Отиде заедно със сина си на мястото, където е бил разположен бивакът. Най-напред Матотаупа огледа труповете на тримата мъртъвци. Разярени от последното неочаквано нападение, пограничните жители така бяха обезобразили труповете, че Матотаупа не можа да различи кои бяха тези хора.
Това не бяха първите обезобразени трупове, които Харка виждаше в живота си. Преди години той беше намерил бащата на Четан Летния дъжд, който бе паднал от коня си по време на лова на бизони и когото бизоните бяха вдигнали на рогата си и след това го бяха стъпкали. Чичо си, брата на Матотаупа, когото една гризли бе разпокъсала, той не бе видял мъртъв, защото бойците бяха загърнали плътно трупа в една завивка и го бяха донесли така в бивака. Харка беше чул обаче какво бе останало от нещастния ловец. Въпреки това всички тези спомени бяха различни от туй, което Харка видя сега. Защото животните са животни и се бяха нахвърлили в дива ярост срещу своите човешки врагове. Тези бели мъже обаче са знаели какво вършат. Те не бяха ограбили само оръжията, но и дрехите и дори торбичките с мускалите на мъртъвците и после ги бяха обезобразили по най-ужасен начин. Това бяха те — белите мъже, които казваха за индианците, че били диваци. Харка не знаеше също като Матотаупа кой лежеше пред него така кърваво обезобразен, лишен от своя тотем. Той вярваше обаче според представите на своето племе, че духовете на такива мъртъвци остават непримирени и ще продължат да преследват своите убийци. Може би тук лежеше Шонка, може би Четан, а може би и по-малкият брат на Харка, Харпстена, защото единият от мъртвите беше много по-дребен от останалите.
Харка много искаше да загърне кървавите остатъци в кожени завивки, какъвто беше погребалният обичай в неговото племе, защото мисълта, че кучетата ще се нахвърлят върху мъртвите, го ужасяваше. Но не посмя да заговори за това на баща си. Разпъди кучетата, но един от пъстрите песове притича веднага, щом чу гласа на Харка — неговият сърдит и предрезгавял глас; Харка имаше чувството, че и кучето дори го злепоставя, и го замери с камък. Но кучето само се запази встрани и продължи да върви подире му на разстояние. То беше от онези, които бяха живели постоянно около някогашната шатра на Матотаупа и се хранеха с остатъците от ловните плячки на вожда.
От обиколката излезе наяве, че преди нахлуването на белите жените бяха прибрали не само заклинателската и съвещателната шатра, а и някогашната шатра на Матотаупа, както и шатрата на загиналия по време на лов Летен дъжд, бащата на Четан.
Когато Матотаупа и Харка минаваха от мястото на бившия бивак към потока, за да се присъединят отново към Джо и белите мъже, те минаха още веднъж покрай най-дребния от обезобразените трупове и Харка отново си спомни за Харпстена. По-рано той не се беше грижил много за по-малкия си брат, защото момчето растеше все така слабо вследствие на прекарана тежка детска болест. Никога никой не можеше да предполага, че някога Харпстена ще може да се числи към най-добрите ловци и бойци, каквото беше изгарящото честолюбиво желание на всички момчета, за които — като синове на един народ, принуден да живее само от лов на бизони — не съществуваше никаква друга възможност да живеят добре и да се проявят. Единственото предимство на Харпстена пред много други момчета бе само това, че и той като Харка можеше да се цели добре и затова именно го бяха приели за член на Съюза на Младите кучета, чийто вожд беше Харка.