— Ехей! — беше извикал Джо. — Ти пък кой си? Извиканият беше едно дете, около десет-единадесет годишно момче, с тесни гърди, дребничко. Момчето стоеше като сянка на пет крачки разстояние от Джо и Харка. Беше обуто в мокасини, с високите до хълбока легини и в кожена дреха, достигаща под набедреника му. Косите му бяха разделени на прав път, без плитки, завързани само с превръзка на челото. Облеклото му беше необичайно за едно момче; през този сезон индианските момчета вече не носеха горна дреха. То беше облякло празничното си облекло, красиво извезано. Харка можа да види това дори и под бледата светлина на месеца и звездите. Позна своя брат, за когото току-що беше мислил. Не назова името му обаче, защото не знаеше дали момчето иска да каже името си. Харпстена пристъпи към Харка.
— Ти ли си? — попита той на езика на дакота.
— Аз съм.
— Аз дойдох тук — продължи Харпстена с детския си глас, — защото разбрах, че вие сте тук.
— Видя ли те вече баща ни, Харпстена?
— Да. Аз го попитах къде си ти и той ми отговори: „Върви при хората, които спят. Там ще го намериш.“ И ето намерих те.
— Какво искаш от мене? — В тона на Харка пролича, че той отново се почувствува обиден.
— Твърдокаменни Харка! Ние двамата с тебе сме синове на предател…
— Замълчи, ако ти е мил животът!
— Не ми е мил вече. — И тези думи Харпстена произнесе с ясен глас, но това вече не бяха нито думи, нито глас на дете.
Харка имаше чувството, сякаш момчето му къса вътрешностите на тялото.
— Има различни начини, ако човек иска да умре — отвърна той горчиво и затова твърдо.
— Аз избрах своя, Харка. Бойците могат и занапред да говорят, че съм син на предател, на един предател, който допусна Тасунка-витко да го овърже с ласото си в нашите шатри като някакво хлапе и се остави после да го освободи тайно малкото момиче Уинона. Но никой мъж няма да има право да казва все още занапред, че аз самият не притежавам нито сила, нито смелост и че никога няма да ги притежавам.
— Нима доказваш смелостта си с това, че си дошъл тук при мене?
В момента, когато Харка зададе този въпрос, към тях се приближи Матотаупа, когото Харка вече беше видял.
— Не — отвърна Харпстена в присъствието на баща си. — Не по този начин искам да докажа своята смелост. Та аз дойдох открито тук; казах кой съм и никой не ме спря да дойда при теб.
Досега Харка бе останал легнал до своя сив жребец и само беше повдигнал главата си. Сега се изправи на крака. Усещаше, че баща му очаква да види какво ще стане по-нататък и съвсем отдалеч, като през някаква мъгла, в съзнанието му изплува още мисълта, че и Джо Браун наблюдава сцената, макар да не разбира нито една дума.
— И как искаш да докажеш сега тази своя смелост, Харпстена? — попита спокойно Харка и дълбоко в себе си изпита съчувствие към своя брат, но в същото време беше силно разтърсен от скритата възбуда от това, което сега за първи път бе научил от Харпстена за случилото се с Матотаупа в шатрите на Мечата орда.
— Как ще докажа смелостта си ли? Ей сега ще видите. Този, който стои тук, е моят баща, а ти си моят по-голям брат. Вие трябва да го знаете. Аз облякох празничните си дрехи, за да умра като храбрец, след като…
При тази последна дума Харпстена пъхна ръката си под дългата връхна дреха, измъкна ножа си и се нахвърли върху Джо, който не бе разбрал разговора и в никакъв случай не очакваше подобен обрат… Върхът на камата обаче още не бе пробил кожената жилетка на инженера, когато пръстите на Харпстена се разтвориха и той се строполи безмълвно.
Джо Браун скочи и загледа ужасен от единия към другия.
Матотаупа стоеше неподвижен. Харка заби острието на камата си в земята, за да го почисти, после го пъхна отново в канията.
— За бога… какво беше това? — промълви Джо. — Та вие разговаряхте с момчето! Аз въобще не предполагах, че дори едно такова дете може да иска да убива. Хари, ти ми спаси живота. Никога няма да забравя това!
Харка не обърна никакво внимание на думите му и изобщо не погледна към Джо. Взе кожената завивка, върху която бе лежал Джо, положи мъртвия върху нея, погледна още веднъж слабата детска фигура в празничното облекло, което Уинона бе извезала, погледна и лицето, което, осветено леко от лунната светлина, изглеждаше съсипано като лицето на старец, загърна кожената завивка така, както някога я бяха загърнали и над мъртвата майка на Харка и Харпстена. Този мъртвец принадлежеше на Харка; никой нямаше право да се докосне до него, да го обезобразява или да го захвърли на кучетата. Харпстена трябваше да бъде погребан в своето празнично облекло с оръжията си; той беше паднал в бой. Харка обиколи наоколо, намери четири счупени кола от шатрите и кожени върви, постави коловете два по два с кръстосани краища и закачи завивката с мъртвеца откъм главата и краката на коловете, така че да не докосва земята. По този начин племето дакота погребваше своите мъртъвци, за да не могат хищните зверове да ги влачат и да ги разкъсат. Харка остана край погребания. Седна, сви краката си в коленете и ги обгърна с ръце. Зашепна само с устни погребалната песен за своя по-малък брат, без да издаде ни какъв звук. Пееше само за себе си песента за децата на Матотаупа, който бе велик вожд. Духът на Харпстена не биваше да остане непримирен.