Белите мъже, които спяха на поляната сред някогашния бивак, и дежурните наоколо не бяха забелязали почти нищо от случилото се. Не се беше чул никакъв изстрел, не се бе разнесъл никакъв вик. Само постовете край конете бяха насочили погледи насам, но тъй като сега Матотаупа отново се отдалечи и Джо не извика никого, не се създаде никакво безпокойство и нямаше нужда от ничия намеса.
Джо Браун смяташе най-напред да си вземе друго кожено чергило, но после се отказа и мина в една от шатрите. Вътре беше тъмно и когато той влезе, някой подвикна ядосано „Хайде де!“, защото го бяха разбутали в съня му. Джо се хвърли на пода между спящите мъже. Беше му станало страшно край неговите индиански съгледвачи.
Когато започна да се развиделява, всички се разбудиха. Мъжете отидоха на потока, за да се освежат. Матотаупа и Харка сториха същото. Двамата не се поглеждаха обаче и тъй като нямаше какво да уговарят, не си казаха нищо.
Преди още белите мъже да закусят и да се приготвят за тръгване, Матотаупа вече обикаляше с коня си и разузнаваше местността. Бузите и слепоочията му бяха хлътнали, а под блясъка на изгряващото слънце косите му изглеждаха още по-сиви, отколкото предишната вечер. Сега групата от петдесетимата мъже, които се връщаха към домовете си, трябваше да вземе различна посока от тази, по която щеше да тръгне Джо, за да се срещне отново със своите другари и да отидат на мястото, където щяха да си установят новата работна площадка. Инженерът не тръгна заедно с пограничните жители от гражданската милиция, а си позволи още половин час сутрешна почивка, след като те препуснаха с конете си. Тишината на самотата отново легна над прерията край Конския поток. Пролетното небе се разстилаше светлосиньо над далечните, още покрити със сняг върхове на Скалистите планини и над сухата степ. Харка отведе трите коня на водопой и разпъди кучетата.
Когато той се върна с мустангите, Матотаупа, който ся бе дошъл и бе седнал при Джо да изпушат заедно утринната си лула, се изправи. Тъй като Матотаупа гледаше внимателно и със сбърчено чело на запад, Харка се огледа и разбра от инженера какво бе погълнало вниманието на баща му. През прерията към тях се приближаваше пешком сам човек, с бърз ход и без да се прикрива. Двамата индианци скоро разбраха, че приближаващият се беше жена или поне бе облечен в женски дрехи. Матотаупа пое пушката си в ръка и когато Джо забеляза това, той също скочи на крака и хвана своята пушка, готова за стрелба. Харка отведе конете към двамата мъже, за да могат веднага да ги яхнат или да намерят прикритие зад тях.
Самият той застана зад своя сив жребец и наблюдаваше над гърба на животното.
Когато приближаващата се можеше да бъде различена от ловджийско око, Матотаупа и Харка разбраха едновременно, че към тях идва Унчида. Устните на Матотаупа се свиха враждебно една върху друга, защото той си спомни, че тя бе поискала от него скална на Червения Джим и бе видяла срама на неговия погром в шатрата. Харка не мислеше и не чувствуваше нищо. Нервите му бяха така изопнати, че изобщо не можеше да мисли.
Когато жената се приближи дотолкова, че и Джо можа да разпознае посивелите коси и женската й фигура, инженерът пусна пушката си на земята и хвърли към Матотаупа поглед, който питаше как би трябвало да се държат най-достойно в подобен случай двама мъже. Индианецът обаче не забеляза този поглед и остана в отбранителната си стойка.
Жената познаваше потока и когато стигна западния му бряг, направо го прекоси на една плитчина, без да обръща внимание на това, че дрехите й се измокриха доста нависоко. Тя дойде на източния бряг и сигурно бе видяла вече погребания в завивката от бизонска кожа мъртвец и обезобразените трупове малко по-надолу по брега на реката. За миг остана на отсамния бряг, после мина бързо към средата на поляната и по-нататък към погребания мъртвец. Край този детски гроб тя нададе един-единствен висок оплаквачески стон. После взе едно кожено чергило от земята и изтича с бързи стъпки към мястото на брега, където лежаха непогребаните трупове. Покри и тримата заедно. Поне за късо време това беше все пак защита.