След това тя пое пътя обратно. Не избягна да мине покрай тримата стоящи край конете мъже. Извърна лице към Харка и към Матотаупа, така че погледът й можа да срещне техните. Матотаупа сведе очи, но Харка издържа на нейния поглед и не скри нищо, което собствените му очи можеха да изговорят само пред Унчида и пред никого другиго, освен пред нея. Има горест, която може да срещне само друга горест.
Унчида продължи пътя си. Премина отново потока и пое на запад, през прерията, към горите, в които се бяха скрили нейните близки и където Уинона сигурно я очакваше.
Когато тя се скри в далечината от погледа, Джо отново се раздвижи.
— Странна земя със странни хора! — каза той. — Какво лице! Дали тя не търсеше сина си?
— Не го намери — отвърна Матотаупа.
Строителният лагер
Матотаупа яхна мустанга си и поведе в посоката, по която трябваше да тръгне Джо. Инженерът отново яздеше втори, Харка беше последен. Добре беше за Харка, че не трябваше да върви пеша, а яздеше коня си, който следваше от само себе си двата други мустанга. Езикът му беше залепнал сух на небцето, макар че не беше жаден. Очите му пламтяха, слепоочията му горяха и цялото чело го болеше. Прерията се разливаше пред погледа му, така че той вече не можеше да различава земята от небето.
Когато след няколко часа спряха за почивка край малък поток, Харка с мъка слезе от коня си и двамата мъже веднага забелязаха състоянието му.
— Той има висока температура — каза Джо. — Какво правите вие, индианците, в такъв случай?
— Има два вида болести — отвърна Матотаупа. — Едните лекуваме в шатрата за изпотяване, другите са предизвикани от духове и могат да бъдат прогонени само чрез магия.
— Да, но тук ние не разполагаме с шатра, а още по-малко пък с противотайнства срещу нервна треска; какво ще правим тогава?
— Ще продължа да яздя — каза Харка мрачно и извърна гръб на Джо и баща си.
Легна върху тревата, напи се на глътки вода и остана да почива със затворени очи, докато почивката им приключи. После отново се съвзе.
Смениха местата си в редицата, така че сега Харка яздеше по средата, а баща му последен, за да може да не го изпуска из очи. До вечерта Харка издържа. През нощта започна да се мята в треска, бълнуваше, без двамата мъже да могат да го разбират, и когато настъпи утрото, лежеше апатичен върху завивката от бизонска кожа. Баща му го загърна и го взе на коня пред себе си. Джо поведе свободния сив жребец.
Когато слънцето на този ден залезе, Матотаупа съгледа вече отдалеч лагера, който беше целта на Джо. Две големи палатки и няколко дървени бараки бяха издигнати сред прерията. Наблизо се въртяха няколко фигури, част от които не се харесаха нито на индианеца, нито на инженера. Други правеха впечатление на честни хора. Опитни за прерийния живот мъже, облечени за целта погранични жители се виждаха край други, които сякаш нямаха още представа от условията на живот сред пустошта, а може би не бяха разполагали и със средства, за да се облекат и въоръжат подходящо.
Новодошлите насочиха конете си към едната от палатките. Пред входа имаше маса и пред нея на малко столче без облегало седеше някакъв мъж, който попълваше списъци. Джо и Матотаупа се явиха пред него. Името на Джо Браун беше вписано и сега мъжът го отметна. Матотаупа фигурираше като „разузнаваческа група на Червения Джим, 6 мъже“. Към тези шестима се числеше и Харка.
Джо искаше да спести на индианеца разнасянето на почти изпадналото в безсъзнание от високата температура момче и затова предложи на Матотаупа да почака, а той сам отиде да търси Хенри или някакъв лекар, или санитар. Намери двама санитарни помощници, но веднага му стана ясно, че те не разбираха нищо повече, освен да направят временна превръзка. Затова той въобще не се обърна към тях, а продължи да търси и както вървеше, се натъкна на Червения Джим. Едрият мъжага седеше край една празна бирена бъчва, която бяха обявили заедно, с двама другари за бирена маса, и пиеха в необуздано настроение.
Джо Браун съкрати, доколкото бе възможно, поздравленията, разказа с две-три думи какво се бе случило и попита никой ли не е виждал Хенри. Джим нямаше никакво желание да се отдели от бирата, но все пак забеляза, че инженерът беше загрижен за нещо и затова започна да го разпитва:
— Какво се е случило?
— Търся някой, който да се погрижи за болен. Иначе Хари ще ни умре в ръцете.
Джим скочи, завъртя се веднъж на пета около себе си, за да спечели време за кратък размисъл, без при това никой да може да забележи изражението на лицето му, и после каза: