— Индианците се лекуват най-добре от индианци. Аз имам двама пани в моята група. Ще поговоря с тях.
Джо не беше съгласен с това, защото се страхуваше от индианското суеверие, което бе забелязал дори у Матотаупа, пък и нямаше доверие в индианските лечителски способности, но Джим изведнъж се въодушеви, остави дори бирата си, развъртя се наоколо и накрая се върна заедно с двамата пани.
— А къде е болното момче?
Джо и този път се подчини на решителността на Джим и го отведе заедно с двамата пани в голямата палатка, където Матотаупа седеше все още. Харка лежеше на земята, загърнат в завивката от бизонска кожа, с хлътнали бузи и червени петна по слепоочията и по скулите.
— Но той има нужда от истински грижи! — рече гръмко Джим. — На какво разстояние оттук се намират вашите шатри и жените ви? — обърна се той към двамата пани.
— На половин ден езда.
— Тогава отведете го веднага там, преди ние да сме го изпуснали тук. Какво ще кажеш ти, Матотаупа? Давам ти отпуска, за да отведеш момчето си при племето на пани. Засега тук още няма много работа за нас.
Индианецът хвърли благодарствен поглед към Джим.
Веднага започнаха да се приготовляват. Тъкмо се свечеряваше, когато Матотаупа и двамата пани тръгнаха, за да отнесат болния в най-близкия бивак на едно племе на пани.
Харка почти не усещаше вече какво става около него и с него. Кръвта биеше в слепоочията му, сърцето удряше силно, пред очите му беше тъмно, а главата го болеше така, сякаш черепът му ще се пръсне. Разтвори уста, за да вдъхне дълбоко студения нощен въздух. Искаше му се да отхвърли напълно завивката, в която беше загърнат. Всичко го измъчваше, усещаше непоносима жажда.
Сам той се чудеше, че все още беше жив, когато ездачите най-после стигнаха целта си. Усети, че го положиха върху някаква мека постеля. Смъкнаха дрехите от тялото му, но той сграби дръжката на ножа си със силата на умопобъркан, така че ръцете, които искаха да разтворят пръстите му, най-после се отказаха от безуспешния опит. Харка усети студена вода върху челото и устните си. Когато зрението му се възвърна, той видя, че лежи в някаква шатра. Беше голяма шатра; множество ловни и бойни трофеи висяха по прътовете, подът беше богато постлан със завивки и кожи. Сред трескавото бълнуване Харка си представи, че се намира в някогашната бащина шатра, и тъй като високата температура сякаш искаше да го умори, той извика:
— Майко!
Приближи се някаква жена и замълви думи, които Харка не разбра. Отново му причерня пред очите, но той долови, че около него настана суматоха и накрая някой пак го вдигна и го изнесе от шатрата. Разгърнаха завивката, върху която лежеше, и нощният студен въздух облъхна цялото му тяло. Разтресе се от студ така, че зъбите му затракаха. Но можеше да вижда отново. Видя над себе си звездното небе, а край себе си някакъв танцуващ мъж, обкичен със змийски кожи и животински черепи. Мъжът биеше барабан и се влачеше и танцуваше около Харка. Беше заклинател. Той трябваше да прогони злия дух от Харка, за да може момчето отново да оздравее. Заклинателят също грабна Харка на ръце, завлачи го насам и натам, като му пееше тайнствени думи, които болният не разбираше. Но Харка изпитваше някаква отчаяна омраза към този заклинател, когото смяташе в своите трескави фантастични видения за заклинателя на родния му бивак; смяташе, че това е заклинателят, който бе обвинил и прокудил баща му Матотаупа.
Харка не искаше повече да го влачат насам и натам, не искаше да чува повече барабана и заклинателските думи. Спокойствие и тишина трябваше да има около него, всичко трябваше да бъде мълчаливо като смъртта. Искаше му се да го закачат, загърнат в завивка от бизонска кожа, студен и мъртъв като Харпстена, и вятърът да вее над него. Момчето нямаше вече много сили. Все още стискаше дръжката на ножа си и сега го измъкна от канията, която носеше на една кожена връв около врата си. Нямаше сили да замахне, затова само разряза с острието на камата вените на лявата си ръка.
Почувствува как кръвта бликна. Топлината излезе от тялото му, болките в главата мигновено изчезнаха, сърцето му престана да бие бурно и някаква приятна пълна отпадналост отпусна всичките му крайници.
Той затвори очи, защото нямаше нужда повече да вижда и звездите.
Усещаше като някъде много отдалеч, че някой хваща изстиващата му ръка за китката и над лакътя. Ето, сигурно вече го погребват и той ще се полюлява на вятъра като всички мъртъвци, така, както се полюляваха майка му и по-малкият му брат Харпстена.
Когато след всичко това съзнанието на Харка отново се проясни, той сам не знаеше колко време бе лежал в несвяст. Не знаеше също къде се намира и нямаше желание да отвори очи. Отначало заработи само осезанието му и първото нещо, което усети, бяха меките завивки под гърба му. Те вече не го смущаваха, защото сега му се искаше да му стане топло. После усети, че нищо не го боли, съвсем нищо, и че можеше да движи свободно главата, ръцете и краката си.