Когато бащата влезе в шатрата и се усмихна развеселено на сина си, Харка каза само:
— Не искам да остана тук, а искам да се върна отново с теб обратно при Джо.
— Добре, добре! Тогава тръгваме още утре. В лагера цари безпокойство. Джим и Джо сигурно се нуждаят от нас.
Привечер и вождът на пани се върна в шатрата си. Сега Харка трябваше да го поздрави. Стори го съвсем официално и после бързо се оттегли назад.
Когато на следващата вечер Матотаупа и Твърдокаменния Харка се върнаха в строителния лагер с двете големи палатки и дървените бараки, Харка веднага забеляза, че баща му се бе изразил твърде леко, когато каза, че там се е надигнало безпокойство.
Цареше дива възбуда и тъй като вече наближаваше нощта, бушуващите вълни на всеобщата тревога изглеждаха още по-опасни. В голямата палатка, пред която стоеше масата и водеха списъците, пееха мъже в хор, високо и с увлечение, и макар сред общите гласове да имаше и няколко пияни, тези песни не се сториха на Харка така диви и разпуснати, както онези, които бе слушал в блокхауса на Беззъбия Бен. Между палатките и бараките се бяха насъбрали няколко групи; мъжете стояха с ръце в джобовете на панталоните и говореха възбудено. Сред три от тези групи непрекъснато говореше един, а останалите го слушаха. Двама от ораторите бяха скочили върху бирени бурета и говореха от високите си трибуни към нарастващата група слушатели. Харка не можеше да разбере всички думи и въобще не беше наясно какво всъщност става тук. Във всеки случай тримата оратори сякаш не застъпваха едно и също мнение, защото всеки се опитваше да привлече слушателите на другите и да надвика останалите. Харка сметна това за съвсем недостойно. Когато старейшините на индианците бяха на различно мнение по време на свое заседание, те винаги излагаха това свое мнение един подир друг и съвсем спокойно.
Джим, Джо, Хенри, Бил Петльобореца, двамата съгледвачи от племето на пани и множество други въоръжени мъже изтичаха групово през поляната сред лагера и изчезнаха зад една барака, чиито врати изглеждаха залостени. Матотаупа също се насочи заедно с Харка натам, за да се видят с Джим и Джо.
Намериха ги зад дървената барака, сред група от тридесетина мъже. Всеки от тези мъже беше със затъкнат револвер или пистолет в колана, всеки държеше ловна пушка или карабина в ръка. Джо вдигна ръка, за да възцари тишина, тъй като явно смяташе да говори на въоръжените мъже. Джо Браун говореше отсечено, много ясно. Харка лесно можеше да го разбира.
— Мъже! — каза инженерът. — Намираме се в ужасно положение. Нашите работници стачкуват. Те не искат повече да строят линията, искат да се върнат по домовете си. Малко им била храната, казват те. Това е вярно. Нямало достатъчно пиене, казват те. Това също е вярно. Твърде малко кладенци сме изкопали. Имат право. Забавя се изплащането на заплатите. Не мога да отрека и това. Бойците на дакота, тия проклети бандити, отново простреляха в тъмнината из засада трима мъже. Това вече е ваша работа, съгледвачи! Осигурете ни възможност да работим на спокойствие!
— Ще бъде! — разнесе се гръмкият отговор на Джим. — Аз ще направя всичко възможно заедно с Топ, който наново вече ми е напълно под ръка. Но само спокойствие не е достатъчно.
— Не е достатъчно — продължи Джо. — Правилно. Трябва да се доставя храна, редовна храна. Трябва да се изкопаят повече кладенци. Изплащането на заплатите не бива да се забавя. Аз ще се застъпя за това. Тия типове, които са ни изпратили да правят изчисленията и да се грижат за снабдяването ни, са некадърници; негодници са те, които се оставят да ги подкупват и които гледат да пълнят само собствения си джоб. Всичко това трябва да се промени. Но най-напред трябва да продължи работата. Не бива да губим нито час.
Харка не можеше да приеме тези доводи за убедителни — защо мъжете не трябваше най-напред да си получат забавените заплати и достатъчно храна? Нима толкова се бързаше със строежа на линията? Но всички тези разправии на белите мъже му бяха доста безразлични. Той просто не ги разбираше. Щом работниците няма какво да ядат, да вървят на лов така, както Матотаупа и Харка щяха да се изхранват с ловната си плячка. В края на краищата всички живееха заедно сред прерията, а не в Омаха или Минеаполис, където се заплаща с пари всяко парче месо.
— А какво ще стане, ако те продължат да стачкуват, докато пристигнат заплатите и храната?! — извика Бил Петльобореца.
— Тогава ще стреляме.
— Чиста работа. И те имат някоя и друга ловджийска пушчица.
— Ние ще се държим накуп и ще стреляме първи. Един изстрел, насочен към неподготвената тълпа, прави истинско чудо.
— Кога? — попита само Джим.