— Утре заран — в случай че работата не започне отново. Въоръжените мъже решиха да прекарат нощта заедно зад бараката. Джим щеше да пообиколи групите и да подслуша, за да разбере какво е настроението и какви планове кроят решените да стачкуват работници.
Харка беше уморен и зъзнеше. Джим го отвращаваше, Джо Браун беше неразбираем за него. Инженерът бе започнал да говори така справедливо и бе признал, че работниците се оплакват с право и че той ще се постарае да им помогне във всяко отношение. Младият индианец се загърна в една завивка и се опита да заспи. Не можеше обаче да се отпусне, тъй като в лагера продължаваше да бъде неспокойно. Джим се върна и зашушука нещо с Джо. Бил Петльобореца се хвалеше със способностите си да свети лесно маслото на хората. В палатката все още пееха, а един от ораторите на главния площад сред лагера вече се беше наложил над останалите. Тъй като знаеше сега за какво се отнася, Харка започна също да разбира думите на този оратор. Той обвиняваше бели мъже, че оставят други бели мъже да гладуват и да работят при опасност за живота си само за едно гладно съществуване. Обвиняваше ги, че те самите живеят разточително, но не осигуряват на работещите си братя най-необходимото и че са кръвопийци и потисници и с нищо не са подобри от победените робовладелци.
Сега младият индианец имаше чувството, че става дума за него. Припомни си зимата, когато баща му и той бяха пътували като артисти заедно с един цирк. Спомените от това време изплуваха отново в съзнанието му заедно с образа на управителя Елис, който бе измъчил звероукротителя Роналд до смърт и се бе подиграл с индианците и когото Матотаупа бе застрелял на края на същата тази зима. Този оратор сега сигурно имаше пред вид такива бели мъже като Елис и той имаше пълно право, когато ги наричаше потисници. Всички бели мъже заедно обаче искаха да потискат червените мъже и да им отнемат прехраната, а всички бели мъже се подчиняваха на закона, според който Матотаупа трябваше да бъде наказан като убиец, задето бе застрелял Елис. Трудно беше за Харка да разбере всичко това.
Утре обаче трябваше да се стреля и Харка също беше получил ловна пушка.
След това младият индианец заспа от умора.
Когато Матотаупа го събуди преди развиделяване, Харка по навик посегна най-напред към оръжието си. Всеки изяде шепа храна.
В палатките и бараките беше още тихо. Чуваше се само хъркането на неколцина мъже. Един кон биеше с копита в земята.
Джо беше запалил лулата си и пафкаше с нея.
— Ела, Хенри — каза той сега. — Отивам заедно с неколцина решителни инженери и добри работници да се застъпя всички да вървят веднага на работните си места. Нека хората закусват там. Останат ли тук всички заедно и почнат ли безкрайните си брътвежи, работата ни наполовина е загубена. Джим, ти отговаряш пред мен за това да се използува оръжието само когато се наложи, но в такъв случай — безогледно!
Джо и Хенри заобиколиха бараката и изчезнаха от погледите на групата индианци и погранични жители, които отговаряха за защитата на лагера срещу индианските нападения. Матотаупа и Харка седяха облегнати с гръб на стената на бараката и външно изглеждаха безучастни и почти отегчени. Погледите им бяха насочени към изток, където хоризонтът вече се разсветляваше и най-после слънчевият диск изплува над контурите на безкрайно разстилащата се тревна площ, пламтящ, окъпан в трепкащото злато на собствените си лъчи.
В лагера настъпи оживление. Но това не беше смесицата от бавни и забързани стъпки, от говор, смях и ругатни, с които обикновено започваше лагерното утро. Бараките се изпразниха, но мъжете току мърмореха нещо и се събираха тук-таме, не в работните си групи, а поотделно — на решени и колебаещи се. Неколцина дойдоха и зад бараката, зад която седяха Матотаупа и Харка заедно с другите въоръжени мъже. Работниците застанаха на няколко метра от тях и сякаш премерваха с поглед всеки съгледвач поотделно; изглеждаше, като че ли искаха да запомнят всяко отделно лице.
Откъм големия прашен плац между палатките и дървените бараки се разнесе силният глас на Джо. Той свикваше работните групи. Викаше всеки поотделно, назовавайки всяко име по списък.
Междувременно зад бараката пристигаха все повече и повече работници и Харка виждаше, че това бяха онези, които също разполагаха с пушки. Червения Джим сигурно също бе видял това.
— Проклети типове! — нахвърли се той върху стоящите наоколо мълчаливи работници. При това той даде знак с ръка на своите хора да бъдат готови. Както всички останали, и Матотаупа и Харка поеха огнестрелното си оръжие. — Какво означава това? — продължи да крещи Джим. — Не мислите ли да отивате на работа?!