— Вие си гледайте своята! — беше отговорът. — Съгледваческа паплач, въргалят се зад бараките и пият, а през това време нас индианците ни избиват най-коварно със своите стрели!
— Дръж си устата! Паплач има другаде, а не при нас! Хайде, омитайте се! Махайте се, ви казвам!
Джим беше извадил револвера си и го бе заредил. Това беше сигналът за всички, които зависеха от него. Всеки взе пушката си така, че да може само за част от секундата да я прилепи до бузата си и да натисне спусъка. Матотаупа и Харка бяха скочили на крака; и двамата стояха с гръб към бараката и също държаха пушките си заредени.
— Мъже, съгледвачи и погранични жители, осъзнайте се! — Това беше гласът на оратора от предишната вечер. — Нима не сте работници като нас? Нима и вие не получавате същите жалки заплати? Нима сте съгласни да залагате за тях всеки ден живота си на карта?
— Дръж си устата и отивай на работа! — отвърна му Червения Джим.
Откъм площада сред лагера отново се разнесе гласът на Джо.
— Тръгвайте! На работа! Който работи днес, ще получи заплата и обилна храна, това ви заявявам аз, Джо Браун! Който днес не излезе на работа, е уволнен!
Зад бараката до оратора, който бе спорил с Джим, излезе напред един дребен човек.
— Ние трябва да съчиним резолюция! Трябва да бъдем единни! Иначе ще продължават да се отнасят към нас като с кучета, които ако щат, нека измрат! Погранични жители, съгледвачи, трапери! Осъзнайте се! Нима действително искате да стреляте заедно с тия пършиви индианци срещу своите собствени братя? Застанете със своите пушки на наша страна!
Това беше мигът, в който Матотаупа долепи пушката си до бузата и сложи пръст на спусъка. Не стреля още, защото знаеше, че трябва да изчака втория знак на Джим. Движението му обаче беше достатъчно ясно.
— Тоя проклет червенокож ще стреля срещу нас! — извика един глас.
После от стоящите наоколо мъже прокънтя изстрел.
— Не! Не! Стойте! — извика в същото време гласът на оратора. — Братя, работници, червени и бели…
Червения Джим натисна спусъка. Ораторът се хвана за гърдите, коленете му се подкосиха и той се сгромоляса на земята.
Разнесе се изстрел.
Харка също беше стрелял. Дребният мъж, който бе излязъл напред, също се строполи; два куршума го бяха улучили в челото между очите.
Пограничните жители и индианците заредиха отново пушките си.
Сред стоящите наоколо работници цареше мълчание на ужас. Те не се бяха уговорили как да постъпят в такъв случай. Целта им бе да държат въоръжените в шах или да ги привлекат на своя страна. Сега бяха останали без водач. Десетима от техните лежаха в тревата, окъпани в собствената си кръв.
— Мъже, мъже… — Пред насочените срещу тях дула на пушките и останали без водач, работниците стояха нерешителни.
— Осъзнайте се и вървете! — изкрещя им Джим. — Ние нямаме никакво желание да ви избиваме като стадо бизони, но ако не се махнете оттук, ще ни принудите да го сторим. Не чувате ли, че останалите вече са тръгнали към работните си места? Хайде, тръгвайте! Никой от нас няма да каже, че ви е видял с пушка в ръка!
При това съдържащо заплаха обещание първият се обърна и се измъкна от редицата. Последваха го още трима, които се изтеглиха зад ъгъла на бараката. Групата им продължи да се разпада. Най-после останаха само петима, застанали с мрачни лица край падналите си другари. Двама от ранените още даваха признаци на живот. Единият стенеше, другият се гърчеше и се мъчеше да се изправи.
— Махайте се веднага оттук! — изкрещя Червения Джим към малката група от петимата мъже. — Или ще накарам хората си да стрелят още веднъж!
Единият от петимата пристъпи напред. Беше още млад. Едва ли имаше повече от шестнадесет години. Обгорялото му от слънцето лице беше посивяло от възбуда. Той беше хвърлил оръжието си. Голите му нозе бяха изпръскани с кръвта на ранените и убитите. Той беше обут само в работния си панталон. Раменете и ребрата му се движеха под кожата.
— Стреляйте, проклети бандити! — каза прегракнало той и се наведе над стенещия тежко ранен мъж.
Червения Джим натисна спусъка, но някой изби ръката му нагоре така, че три револверни изстрела излетяха във въздуха.
Когато той хвърли разярен поглед към стоящия до него, който му бе попречил да стреля, видя, че до него стоеше съвсем неочаквано друг човек.
— Малка свиня! — изсъска през зъби той. — Един ден ние ще се разплатим с теб!
— И аз така мисля! — каза тихо Харка. Той държеше в ръка не пушката, а револвера си, с пръст на спусъка.
Усилието на младия работник да помогне на двамата тежко ранени и фактът, че изстрелите на Джим бяха излетели във въздуха, бяха изолирали високото напрежение. Докато Джим гледаше все още с разкривено от убийствена омраза лице ту към русия млад работник, ту към слабия индианец до себе си, останалите мъже свалиха оръжията. Двама изтичаха зад бараката, за да видят какво става на главния площад. Когато се върнаха, те съобщиха: