— Да.
— Не искаш ли да се махнеш оттук и да постъпиш в някое от нашите училища?
— Не.
— Защо не?
— Аз искам да уча, но не искам да ме затворят белите мъже.
— Размисли по-добре! Нима искаш навеки да си останеш индианец?
— Да.
— Искам да кажа индианец, тоест необразован човек?
— Нима това е едно и също? Трябва да има и добре образовани индианци. — Харка каза това с толкова отблъскващ тон, който не оставяше място за повече разговори, че Джо му отвърна само с една въздишка.
— Легни за днес на моето легло, говорещ скелете — предложи Хенри на младия индианец. — Тук ще можеш да имаш пълно спокойствие поне още дванадесет часа.
Харка се излетна, без да каже нито дума повече.
Двамата инженери го оставиха сам.
Младият индианец се унесе в дрямка. Най-добре щеше да бъде да няма нужда да разговаря повече с никого през целия ден и да остави на спокойствие превързана си с лико ръка.
Спа два часа, после дълги часове гледа през незатворената врата. Всичките му оръжия бяха край него. За сивия му жребец сигурно щеше да се погрижи баща му. Иначе сигурно всеки предполагаше, че Джо е затворил младия индианец в своята палатка, за да не направи той някоя нова грешка през този ден, в който най-напред трябваше да се успокои всеобщата възбуда.
Когато се смрачи, вратата се отвори. Вътре обаче не влезе нито Джо, нито Хенри, нито Матотаупа.
Влезлият беше Червения Джим. В мига, в който той сграби дръжката на ножа си, Харка вече беше насочил револвера си към него. Джим разкриви лице от ярост, после сви устни в подигравка и пусна оръжието си.
— Да не искаш да ме застреляш, малка червена въшка? Какво изобщо имаш против мен?
— Запомни едно, Джим, когото всички дакота наричат и Червената лисица: толкова лесно няма да можеш да ликвидираш Твърдокаменния Харка. Излез оттук! — Харка говореше бавно, без гласът му да потрепери.
— Глупаво псе! — Червеният Джим изчезна.
Когато остана сам, Харка отново се излегна, пъхна дясната си ръка под тила и докато продължаваше да гледа към незатворената врата и се ослушваше да чуе всички шумове пред прозореца на бараката той се опита да размисли. Мислите му обаче не стигнаха много далеч, защото той непрекъснато виждаше в мрака пред себе си лицето на онзи съгледвач Тобиас, съгледвача, когото Харка бе срещнал преди две години и чието цинично безразличие както към белите, така и към червените мъже го бе изпълнило тогава с ужас. По време на онази среща Харка се бе заклел пред себе си, че никога няма да стане такъв като Тобиас, дори и да се наложеше да броди отлъчен и бездомен. Нима и той сега не беше тръгнал по този път — беше ли, или не беше?
Вече наближаваше нощта и работниците започнаха да се завръщат в лагера на групи. Харка чуваше стъпките им, чу няколко вика, но гласовете бяха приглушени и потиснати. Тази вечер в лагера беше много тихо. Не раздадоха никакъв алкохол. Повечето мъже отидоха рано да спят.
Джо влезе заедно с Хенри, Матотаупа и Червения Джим в палатката, където лежеше Харка. Момчето се изтегли на края на походното легло и седна със свити колене в ъгъла до прозореца. Джо не запали светлината. Матотаупа остана край вратата, другите трима седнаха един до друг върху леглото на Джо.
— Тоя писарушка е истински идиот! — заговори сърдито Джо. — Аз, естествено, не мога да изпълня всичките си обещания пред работниците, но нещо трябва да се случи, и то веднага. Хората трябва да получат осезаемо доказателство за нашето добро желание. Аз не мога да направя магия и да изплатя закъснелите заплати от собствения си джоб, копаенето на кладенци иска време — ние бихме могли утре да се заловим с търсенето на други водни източници, но това също иска време… Трябва да се докара бира; а за това също няма пари. Нещо обаче трябва да се случи. Иначе спокойствието тук няма да трае повече от осем дни.
— Консервите са малко и лоши — констатира Хенри.
— Да, добра храна, това би било главното сега.
— Да вървим на лов за бизони! — предложи Червения Джим. — Ние сме сред прерията и сега е пролет.
Джо извърна изненадано глава към Джим.
— Добре се сети, проста работа! Трябваше и ние по-рано да се сетим за това. Няколко казана, пълни с бизонско месо и димяща супа… няколко бизонски плешки, които се въртят на огъня на шиш… това именно ни трябва! Но къде да намерим бизони?
— Възложи на мен, и аз ще ги потърся — предложи Матотаупа.
— Много добре — възлагам ти тази задача, Топ! И така, господа, да вървим сега да си лягаме и да станем утре заран много рано. Железопътната линия ще бъде построена!
Всички се изправиха. Двамата индианци напуснаха първи помещението. Времето беше сухо и нощта обещаваше да бъде мека.