— Можем да останем да спим край конете си — каза Матотаупа.
Харка поздрави своя сив жребец, загърна се в завивката си от бизонска кожа и легна край животното, което се бе разположило сред тревата. Преди да затвори очи, той погледна нататък към общия гроб, в който бяха хвърлили всички убити. Двама работници стояха още край гроба, сред тях младежът с босите крака и светлата коса. Двете фигури се очертаха като силуети на нощното небе. Харка с удоволствие би попитал младия човек още нещо, но знаеше, че баща му няма да му позволи. Затова погледна само нататък и се замисли, че ще излезе утре заран заедно с баща си да търси бизони.
Харка щеше да стане скоро на четиринадесет години. Това беше възрастта, в която индианските момчета започваха да участвуват заедно с мъжете в лова на бизони. Харка, наричан от белите мъже Хари, щеше да убива бизони. Но тези бизони, които той щеше да убие, нямаше да бъдат подредени и прибрани от жените и девойките на родна шатра за зимата. Харка щеше да стреля, а чужди мъже щяха да пекат и да ядат месото и никой още не беше решил какво щеше да стане със скъпите кожи. Може би дори и тях нямаше да дадат на ловците.
Още от четиригодишна възраст Харка бе започнал да мечтае за първия си голям лов на бизони. Той бе попаднал вече веднъж с коня си сред бягащо стадо, бе убил под ръководството на баща си дори един бизон. Но не се радваше сега на първия си голям лов. Беше решен само да се отличи на всяка цена.
Пет дни по-късно Матотаупа донесе заедно с Харка на двамата съгледвачи пани съобщението, че от югоизток се приближава стадо бизони и че веднага могат да пристъпят към приготовленията за лов. Съществуваше опасност както свободните пани, така и околните дакота да се насочат към същото стадо. Затова трябваше да действуват бързо.
Докато Матотаупа се съветваше с Джим и с Джо как да постъпят, Харка се погрижи за своя и бащиния си кон. Отведе мустангите край водата и ги остани спокойно да пият; изведе ги на най-свежата поляна, която можа да намери край лагера, в една долинка между две възвишения на почвата, където се събираше влага и затова тревата бе избуяла зелена и сочна. Тук той завърза предните крака на конете и отиде през това време сам на лов. Яде малко, само шепа месо и пи глътка вода. После свали всичките си дрехи, като остави само колана с набедреника, натърка се още веднъж основно с мас и подреди оръжията си. Нямаше да вземе със себе си нищо друго, освен лъка, който бе получил подарък от Горящата вода, вожда на сиксикау, заедно с двадесет стрели в колчана и ножа си. Това беше традиционното въоръжение на бойците на дакота по време на лов на бизони.
Харка стоеше край бараката, където живееше Джо, и чакаше съвещаващите се вътре мъже да излязат. Когато се показаха, той ги загледа внимателно. Разбира се, те също забелязаха момчето и Джо му кимна да се приближи.
— Така ли ще вървиш на лов за бизони?
— Да.
— Няма ли да си вземеш ловджийската пушка?
— Не.
— Че защо?
— Тая кримка, която ми дадохте, може да бие само дребни гризачи и бели мъже, но не става за лов на бизони.
— Ясно. Както искаш. Ако убиеш със стрелите си десет бизона, ще ти подаря една карабина, която да ти хареса.
— Ще видим.
Матотаупа съобщи плана си за лова. Той щеше да заобиколи стадото заедно с Джим, двамата пани, Харка и шестима трапери, които сам бе подбрал и които познаваха индианския начин на ловуване, и след това щяха да се впуснат в лова.
Всички отидоха да се подготвят. Харка доведе мустанга на баща си и своя. Матотаупа също беше свалил дрехите си. Той взе своята карабина, защото лъкът му бе останал в шатрите на сиксикау.
Единадесетте ловци на бизони възседнаха конете и поеха под водачеството на Матотаупа в редица един подир друг, в дъга, в югоизточна посока през прерията. У Харка се събуди ловната страст и той започна да забравя всичко останало. Вятърът облъхваше голото му тяло, сивият жребец тичаше в лек галоп заедно с останалите коне със свежи сили през степта, копитата им биеха в равномерно темпо по песъчливата почва.
Когато ездачите бяха отминали едно доста голямо разстояние, Харка дочу още отдалеч приглушения рев на бизоните. Мустангът му започна да става нервен. Сивият жребец беше добре обучен в лов на бизони, но Доста отдавна не бе излизал на лов. Сега сигурно всички спомени се съживяваха в неговото конско съзнание. Нетърпеливо, животното искаше да ускори ход, но Матотаупа задържаше равно темпото в началото на редицата и затова Харка, който яздеше четвърти поред, усмири сивия си жребец.
Ездачите примигваха, защото слънцето им грееше в лицата.