Матотаупа взе вече пушката си в ръка и се изкачи заедно със спътниците си върху едно полегато възвишение.
Без да изчакат специална заповед, единадесетте мъже извърнаха конете си и застанаха в редица.
На запад от тях пасеше стадото бизони, спокойно, безшумно. Сред него имаше прекрасни здрави бикове, но месото на биковете беше жилаво и Харка си помисли, че белите мъже ще трябва дълго да го варят, пекат и дъвчат и ще има да ругаят, ако им поднесат месото на някой водач на бизоновото стадо. Такива рога представляваха славни ловни трофеи.
Част от бизоните пасяха, други бяха легнали в тревата и преживяха. Сивокафявате им Кожи бяха покрити с прах, някои със засъхнала кал. Малките рога, които можеха да бъдат толкова опасни, се подаваха сред огромните гриви, под които очите на бизоните почти се скриваха.
Животните се поздравяваха помежду си с утрото с мощен приглушен див рев. Както бяха налягали и пасяха спокойно, те изглеждаха лесна плячка. Обаче Харка и неговият мустанг знаеха вече какво щеше да последва.
Намиращите се най-близо до ловците бизони бяха отдалечени около двеста-триста метра от тях. Водачите на стадото бяха на север, начело на стадото, а ловците се бяха появили откъм юг.
Единадесетте ездачи се спуснаха в галоп към стадото и навлязоха сред него. Всички приготвиха пушките и карабините си, само Харка изпъна лъка си. Той бе захапал вече двете следващи стрели между зъбите си, за да може, щом ловът започне истински, да стреля едно подир друго. Траперите, които нямаха автоматични пушки, а стари ловджийски, сложиха следващите патрони в устата си.
Прокънтяха първите гърмежи, изсвистя и първата стрела на Харка. Да се изпъне лъкът така силно, че стрелата да отлети с необходимата скорост, за да може да пробие кожата на един бизон, изискваше доста голямо напрежение на силите. Раната върху ръката на Харка бе зараснала, но той все пак бе накарал баща си преди това да му завърже ръката над китката с лико, за да предотврати евентуално разкъсване на белега.
Ловното поле все още се виждаше добре. Стрелата на Харка бе улучила един млад бизон зад плешката, право в сърцето. Той не можеше вече да се оглежда за останалите ловци. Матотаупа, Джим и двамата пани нададоха дивия рев на бизоновия лов и Харка също го поде.
Разположилите се в широката равнина бизони се надигнаха, изплашени от гърмежите. Останалите престанаха да пасат, извърнаха огромните си глави и замигаха с полуприкритите си очи към нападателите. Няколко силни бика заораха земята с рога така, че се надигна прах, а откъм север изреваха водачите на стадото; първият вече се приближаваше в див галоп към застрашената част на стадото. Птиците, които придружават всяко диво стадо бизони, за да търсят храна, се разлетяха на ята.
Единадесетте ловци пуснаха конете си съвсем свободни. Всичките се впуснаха в галоп сред стадото, което обърна на бяг. Никой от ездачите не държеше вече юздите. Сега те ръководеха конете само с притискане на бедрата, в което изкуство свикналите да яздят без седло ездачи бяха много подобри. Матотаупа, Джим и Харка имаха най-бързите коне. Сивият жребец на Харка имаше далеч по-малък товар от всички останали и сега честолюбивият мустанг летеше с дива ярост пред всички други. Харка нададе висок радостен възглас и повтори с цяло гърло дивия ловен рев на дакота.
Чуха се нови изстрели, надигна се прах. Водачите на стадото хвърлиха останалите бизони в бяг и ги поведоха на север. Животните галопираха с бързината на най-добри мустанги. Харка се озова посред блъсканицата на бягащото стадо. Кафявосивите гърбове се олюляваха вдясно и вляво от него, както и пред него. Дори за част от секундата той не можеше да погледне назад.
Сивият жребец бягаше с всички сили, защото сега бизоните го притискаха от всички страни.
Харка не загуби самообладание. Сам се учуди колко спокоен беше. Стреляше пресметливо и вече знаеше, че бе убил сред дивия бяг и втория бизон, общо три. Никой не можеше да го излъже след това. Стрелите му щяха да бъдат неговият знак. Сивият жребец беше невъобразимо бърз и издръжлив. И посред враждебното и възбудено стадо не забравяше школовката си да минава така край бизоните, че ездачът му да може да ги улучи в сърцето.
Харка яздеше, запращаше стрелите си и крещеше. Около него имаше само прах и бизонски тела. Той не знаеше вече нищо друго, освен че лети напред и че трябва да се прицелва и да запраща стрелата си. Нямаше понятие за нищо друго, нито за време, нито за място. Вече никой ловец не можеше да вижда останалите, никой не можеше да чува другите сред заглушителния тропот, предизвикан от копитата на спусналите се в див бяг бизони.