Досега Харка бе запратил девет от стрелите си и знаеше, че бе улучил смъртоносно двете животни. Липсваше му още едно.
Тогава се случи нещо неочаквано.
Предната част на стадото, сред която се намираше Харка, се обърка. Няколко животни забавиха бяг, другите се спуснаха още по-бързо напред. Имаше опасност сивият жребец да се заклещи сред тях. Той искаше да скочи, но нямаше достатъчно място да се засили. Харка грабна кожения си камшик и удари с него с все сила задницата на един бизон, който препречваше пътя на сивия жребец. Изплашеният бизон стъпи с предните си крака върху намиращото се пред него животно. За един миг се образува малко свободно място. Сивият жребец се извърна настрана и скочи; скочи на живот и смърт над гърбовете на два бизона на свободното място. Спъна се обаче и полетя към земята. Ездачът му също падна, но бързо се измъкна изпод тялото на коня си и отново скочи на крака. Сивият жребец също се изправи. Той бе израснал като свободен прериен кон, жилав и гъвкав. Харка яхна мустанга си. Около него все още имаше непрогледна прашна стена. До него се притискаше и блъскаше предната част на стадото в диво безредие, зад него с мощен тропот се носеше цялото стадо, пред него обаче прокънтяха ловни викове, приглушените ловни викове на ловците на дакота.
Харка веднага разбра, че сега две ловни групи се бяха нахвърлили върху стадото. Непосредствено пред него бяха изникнали дакота, които нападаха предната част на стадото и я отблъскваха назад.
При падането си със сивия жребец Харка бе загубил много от стрелите в колчана си. Все пак оставаха му още три.
А сега?
Можеше направо да побегне, да насочи мустанга си встрани. Но това не отговаряше на намеренията и характера му. Трябваше да убие най-напред поне десет бизона.
Въпреки всичко засега бизоните му отнеха възможността да разсъждава повече или да вземе каквото и да било решение. Вклинени между две ловни групи, животните-водачи побягнаха на изток и ако Харка не искаше те да го смачкат заедно с мустанга му, трябваше да се подчини на сивия си жребец и да побегне заедно с препускащите в галоп бизони на изток през прерията.
Харка се озова в предната група на бягащите на изток бизони. Изглеждаше обаче, че новодошлите дакота не смятаха да тръгнат подир тях, а след като се бяха освободили от препятствието, изникнало от блъскащата се напред и назад най-предна част на стадото, те се хвърлиха да ловуват в южна посока. Харка чуваше ловните им викове още известно време в гърба си, после гласовете заглъхнаха и около него отново нямаше нищо друго, освен сивокафяви бизонски гърбове, тъмни гриви, къси рога и под него самия един кон, който постепенно започваше да се изморява. Сега прахът беше се поразредил малко, но все още не достатъчно, та погледът достигаше само на няколко метра наоколо.
Недалеч от Харка изкрещя човешки глас тъкмо в момента, в който Харка изстреля последната си стрела върху един мощен бизон. Животното се сгромоляса, както бягаше, и създаде отново объркване сред стадото. Гласът извика още веднъж, някакъв нечленоразделен вик, приличен на ловния вик на дакота, но по-ясен.
Харка предположи, че край него все пак се намира някой от ловуващите дакота. Тъй като нямаше никакво желание да го види, пък и беше изстрелял десетата стрела и бе убил с нея десетия си бизон, той насочи сивия си жребец към създалата се сега между бягащите бизони пролука. Подгонените от див страх бизони също бяха започнали да се уморяват, кой повече, кой по-малко.
Сивият жребец следваше указанията на своя ездач и собствения си инстинкт и излезе на открито. Мина в лек галоп. Сега Харка можеше да вижда малко по-надалеч, прашните облаци започнаха да се слягат.
Групата на бягащите бизони, която се бе насочила на изток, сега мина с последните си изоставащи животни край Харка. Трополенето на копитата постепенно се изгуби в далечната степ. Откъм юг обаче се чуваха шумовете на страшна бъркотия и тупурдия. Там двете ловни групи и по-голямата част от стадото сигурно се бяха смесили в ужасно безредие сред непрогледните прашни облаци.
Харка си пое въздух задъхан. Носът, устата и гърлото му бяха задръстени и засъхнали от прах, по очите му също бе полепнал прах, косите му бяха посивели. Сивият му жребец кихна. Животното бе потънало в пот, от муцуната му капеше пяна, страните му биеха силно. Мустангът застана на място и Харка го спря, докато прахът най-после се разреди дотолкова, че той да може да вижда околността. Подкара коня си обратно към последния убит бизон.
Гледката, която се разкри пред него там, беше доста изненадваща. Животното лежеше на една страна в тревата. Беше мъртво; стрелата на Харка се бе забила както трябва. Добра плячка беше това. До мъртвия бизон стоеше, цял треперещ, непознат мустанг, потънал в пот като сивия жребец, също с капещи лиги от муцуната. Беше един пъстър кон на черни и бели петна. Ездачът му беше слязъл, бе стъпил върху тялото на бизона и разглеждаше втората стрела, която стърчеше в тила на животното и не можеше да е предизвикала смъртта на бизона. Клекналият върху мъртвия бизон човек беше млад, строен и къдрокос, съвсем гол, само с колан и набедреник и също като Харка целият покрит с прах. Имаше големи подвижни очи, които насочи сега към Харка.