— Не.
— Жалко. Тогава лека нощ! — Хенри тръгна към бараката.
Харка потупа още веднъж сивия си жребец по врата, остави го да легне и си подреди постеля от бизоновата завивка край мустанга. Беше много уморен и спа непробудно до развиделяване.
Когато се събуди, той разбра, че баща му не бе идвал през нощта.
Харка се погрижи отново за конете и се изкъпа. После тръгна да търси Джо. Беше убил девет бизона за строителния лагер и нямаше намерение да не получи съвсем нищо от голямата плячка, макар че се отказа поради някакво необяснимо упорство от новата карабина.
Джо стана сравнително късно, беше още малко махмурлия и се приближи към останалите си колеги от ръководството на обекта, без да обърне внимание на младия индианец, Харка бе възпитан твърде строго да спазва законите на учтивостта, за да може да нахалствува в подобен случай, макар че решението му за бизоните не търпеше отлагане, тъй като мъжете, които трябваше да приберат месото, вече се готвеха за път.
Харка разбра, че преди пладне нямаше изглед да поговори с Джо Браун.
Тръгна из лагера напосоки, като разсъждаваше как най-добре да постъпи. Мисълта, че баща му отново беше пил през нощта, го терзаеше, но той отблъсна със сила вълнуващите го мисли и чувства някъде далече в подсъзнанието си, където се събираше всичко неизказано и непреодоляно у него като в някакво дълбоко езеро, а може би и като в някакво гниещо блато, което можеше да стане опасно. Той се насочи към задачите си за през деня, за да събере сили да живее.
Тъй като Браун щеше да бъде зает през следващите няколко часа, Харка просто подкара коня си заедно със снабдителната колона към мястото, където бяха провели лова. Бойците на дакота вече бяха идвали през нощта, за да приберат плячката си. Сега не се виждаше никой от тях. Харка яздеше с трапера, с когото бе разговарял предишния ден. Когато спряха конете, мъжът разбра, че младият индианец иска да му каже нещо.
— Кажи? — подкани той Харка.
— Мога ли да взема за себе си мозъка и дробовете на бизоните, които аз убих?
— Искаш мозъка и дроба? А езиците не искаш ли?
— Не, езиците не искам.
— Тогава ще делим наполовина. Аз ще взема езиците, ти ще вземеш мозъците и дробовете. Ще дереш ли?
— Да. Искам да взема също така и кожите и рогата. От месото не искам нищо. Аз си бия дребен дивеч.
— Както искаш. Ние и без това не можем да използуваме кожите. Какво да ги правим? Тук няма търговец, комуто да ги продадем. Ти какво ще правиш с тях?
— Ще ги отнеса в бивака на пани и ще ги дам да ми ги ощавят. Искам да приготвя шатра за баща си и за мен.
— Я виж ти! Мога ли да ти дам и две кожи от моите бизони, да ги отнесеш за щавене?
— Както искаш. Ще подаря една кожа на жените на пани за работата им.
— Е, тя ще бъде една от твоите девет, съгласен ли си?
— Хау.
Траперът замига към момчето.
— С тебе може да се разбира човек, и то не само по време на лов! Можеш да разчиташ на мен, ако Джим почне да се заяжда с теб.
— Добре.
Харка имаше работа през целия ден чак до късно през нощта. Да се одере бизон чисто и според правилата, не беше лесна работа. Когато свърши, той натовари кожите върху товарните коне. Мозъците и дроба обаче не искаше да откарва в лагера. Затова се разположи край товарните коне, накладе малък огън и изпече деликатесите. Траперът се приближи.
— Всичко ли ще изядеш наведнъж?
— Да.
— Добър апетит. Здрав стомах имаш. И кога ще ядеш после пак?
— В други ден.
Харка яде с наслада. В лагера не можеха да му предложат нищо, което да отговаря на вкуса му. Занапред той смяташе отново да се грижи сам за прехраната си, както беше правил и край блокхауса на Беззъбия Бен.
Вече беше минало полунощ, когато последните месни доставки пристигнаха в лагера. Харка срещна Джо, но тъй като нямаше вече никаква молба към инженера, заобиколи. Намери баща си край конете.
Матотаупа искаше да го похвали за големия му успех по време на лова, но когато видя затвореното лице на сина си, думите останаха на гърлото му. Той се престори, сякаш веднага ще заспи, и придърпа кожената завивка над лицето си. Беше му неприятно. Макар че бе обещал на сина си да не пие никога вече от тайнствената вода, той отново бе пил и отново бе загубил разума си и се бе събудил чак след дълги часове, в стаичката на Джим, където го бяха положили мъжете, вече съвсем пиян. Джим се беше нахвърлил грубо от болничното си ложе към събудилия се индианец — няма ли най-после да остави това пиене?! Междувременно той, Джим, едва не бил загинал от жажда. Никой не се интересувал от него; нима искат да го оставят да пукне? Матотаупа веднага бе предложил да се погрижи за своя бял брат, но Джим го бе изпъдил и бе поискал да му изпратят да се грижат за него Бил Петльобореца и неговата любима. Сега те бяха край Джим.