Топ обаче лежеше гръб о гръб със своя син Хари и както му беше лошо и неприятно, у него се промъкна мисълта, че в тази вода все пак се е заселило някакво тайнство. Тази мисъл искаше да скочи върху тила му и да го убие и той със сила я отърси от себе си.
Прощалното празненство
Беше сутрин и Джо Браун седеше в своята стаичка в бараката. Сега бараката беше построена доста по на запад, отколкото преди три години, а през строителния лагер, към който се числеше бараката, минаваше железопътна линия. Очакваха пристигането на товарен влак; той трябваше да дойде тази нощ и да се върне отново обратно през идващия ден.
Браун беше сам в стаичката, седеше върху походното си легло и пушеше вече третата си пура. Беше приключил работа и предал всички планове и изчисления на инженера, който щеше да го замести. През този последен ден от пребиваването му на този участък на строящата се голяма железопътна линия „Юниън Пасифик“ за него вече нямаше работа. Утре той щеше да се върне обратно с товарния влак по построената вече отсечка от линията на изток. Беше получил повишение в централното бюро на строежа, където щеше да продължи да работи на подходящо отговорно място на последния спринт за завършване на линията. Дотогава все още предстояха, както технически, така и организационни, доста трудни задачи. Железопътната линия се строеше едновременно и от изток, и от запад; двете отсечки трябваше да се срещнат в Скалистите планини и тъй като бяха възложени с конкурс на две различни строителни организации, от време на време темпото и безскрупулността, с които ръководеха строежа, вземаха гротескни форми. Разчитаха на необходимите за това енергия и опит на Джо Браун; бяха си спомнили за него.
Джо разгледа още веднъж писмото, с което го преназначаваха, и го прибра. Не беше навикнал да не върши нищо. Единственият ден, обречен на бездействие, му омръзна още от сутринта. Беше въвел заместника си в работата и макар че доста му се искаше да се убеди дали той бе приел задълженията си в духа на неговите разпореждания, все пак му се стори смешно да го контролира. Не знаеше с какво да запълни времето си през тези часове, които не бяха свободни, а само празни за него. Не можеше да разчита на Хенри. Той приготовляваше прощалното празненство, което уреждаха за вечерта в чест на Джо Браун. Отговорникът на лагера Тейлър беше зает с работа. Инженерите — също. Съгледвачите бяха излезли по линията, за да предпазят очаквания товарен влак от евентуални нападения от страна на индианците. Всеки вършеше нещо полезно, само Джо Браун седеше в своята стаичка и пушеше. Чувствуваше се като някакъв затворник, комуто не позволяват да работи. От прекомерното и непрекъснато напрежение през последните няколко години нервите му бяха неимоверно изопнати. Той беше в състояние да се напие още рано сутринта, стига да имаше кой да му донесе ракия. Но Дейзи, келнерката, изглежда, също го бе забравила вече. Той си заминаваше утре и тя трябваше да си осигури занапред бакшиши от други платежоспособни клиенти.
Джо Браун плю. Плю, без да се замисли, на пода, защото и без това щеше да спи още една нощ в тази стаичка! Нищо подобно: изобщо нямаше да спи вече в тази стаичка, защото през идващата нощ щяха да гуляят. После той щеше да се качи заедно с Хенри във влака, който ще тръгне на изток… към града, а в този град имаше една служба с началници, които никога досега не бяха виждали Дивия Запад… и в същия този град живееше семейството на Джо, което той едва ли щеше вече да познае…
Браун плю още веднъж, после отвори прозореца и се загледа навън. Беше ветровито и прашно и той знаеше, че в града този вятър и този прах на прерията ще му липсват.
Сега Дейзи все пак го бе забелязала и бе предугадила желанието му. Лицето й цъфна на прозореца на кухнята и миг след това тя излезе от кухненската врата с шише уиски и се приближи към прозореца на Брауновата стаичка. Дейзи беше съвсем млада, имаше мазна кожа и косата й отдавна не беше мита, но очите й бяха весели, а нослето й късо и дръзко.
— Още отсега ли ще пиете? — попита тя, като подаваше шишето на инженера и прибра монетата, но не без преди това да хвърли поглед към нея и да се увери, че днес Джо беше разточителен.
— От мъка по раздялата, Дейзи.
— Аз не се казвам Дейзи. За теб пък съвсем не. Вики се казвам.