— Вики не ти подхожда. Дейзи… уискито убива мъката от раздялата. Донеси си и ти една чаша!
— Не смятам да свиквам да пия, това е работа за стари господа. Аз не познавам никаква мъка от раздялата и затова нямам нужда от бренди, за да я убивам.
— Когато бях млад като тебе, и аз бях така самонадеян. Но годините минават.
— Ако смяташ и довечера да пееш такива тъжни песни, голяма скука ще бъде!
Джо пи от бутилката.
— Та тази вечер никой няма да се занимава с мен. Това е просто само една възможност всички да могат да се напият!
— Ако бъде само това, добре е.
— Защо да не бъде така… какво искаш изобщо да кажеш?
— Още не мога да забравя последното ръгане с ножове. Не мога да гледам кръв. Лошо ми става. Само като си помисля как изрева Маки, когато ножът застана над ухото му като молива на писаря… готова съм веднага пак да повърна.
— Нима и твоята цигулка има такива нежни струни? Искаш ли да се върнеш утре заедно с нас в града?
— Не ми минава и през ум. Маки…
— Ах, да… Но аз не смятам, че и днес ще се разпалят така. Ще почнем да пием едва в полунощ, след като дойде влакът. Дотогава всички трябва да бъдем трезви. После от полунощ до сутринта… за толкова време един истински пограничен жител още не може да загрее! Пък и случаят с дългата Лили вече е уреден, Бил Петльобореца има единствен права над нея.
— Да се надяваме, че ще бъде така. И тъй, до полунощ! — Дейзи-Вики се изкикоти предизвикателно и изтича към кухнята.
Джо Браун отпи още няколко глътки уиски и като нямаше какво друго да прави, излезе навън. Не можеше да остане да кукува цял ден в бараката.
След като стоя дълго пред линията, загледан на изток към построения вече участък, той долови удари на копита и скоро след това се появиха и група ездачи, най-напред Джим, след него още трима мъже, между които Джо разпозна Бил Петльобореца и един дребен мъж, който дори отдалеч изглеждаше мърляв в омачканото си облекло. Ездачите доста бяха изморили конете си. Те прекосиха линията и поеха към лагера на станцията, така че трябваше да минат непосредствено покрай Джо. Накараха конете да минат ходом и тъй като Джим спря пред Джо Браун, останалите сториха същото.
— Добро утро — поздрави Червения Джим. — Нима бъдещият господин главен инженер на „Юниън Пасифик“ е станал вече?
— Станах — отвърна Джо. И веднага мина към тона на Джим. — Но явно без никаква нужда! Дали ще стоя да броя траверсите по линията или тревичките по прерията, или дъските на бараката — кярът е все един.
— Де да можех и аз някога да кажа, че нямам работа! Но ти ще видиш, пак ще стане голяма свинщина! Цял куп прикрити следи…
— Нима дакота искат да вземат участие в моето прощално празненство?!
Джим се разсмя кратко и престорено, без преход; това бе по-скоро един подигравателен вик.
— Де да знаеш! Може би тия дакота смятат, че именно там им е мястото и на теб ще ти липсва нещо, ако не дойдат. Не ти ли се е прияла пак пържена риба от отровена вода?
— Не си позволявай подобни шеги с мен!
— Тогава довиждане до полунощ! И да се надяваме, че няма да се видим по-рано. Иска ми се да си отспя, както се полага. Де да беше пристигнал вече влакът! Тогава ще ми олекне. — Джим подкара отново коня си, другите го последваха и Джо остана сам пред линията.
Всяко индианско нападение означаваше не само опасност, но и забавяне. А не биваше да се губи нито час, защото инак конкуренцията щеше да привърши своя участък един ден по-рано и обещаната награда щеше да бъде изгубена за компанията, за която работеше Джо. Джо напрегна несъзнателно зрението и слуха си, макар че това бе съвсем ненужно по това време на деня.
Когато Червения Джим стигна до широкия плац на малкото градче от палатки и бараки, той скочи на земята и се сбогува с двамата от мъжете. Подаде им юздите на своя кон и на Биловия. С поглед даде на Бил да разбере, че иска той да го последва.
Червения Джим живееше сам в една стаичка. Никой не знаеше как бе успял той да си издействува това право, с което не се ползуваха дори инженерите, та и самият отговорник на строителния лагер, но и никой нямаше намерение да му оспорва това предимство. Стаичката беше съвсем малка, но Джим беше си построил дори двойни стени. За какво му бяха необходими те — това също никой не знаеше. Попиташе ли го някой за това, Червения Джим твърдеше, че нощем сънувал толкова много, че можел спокойно да разруши с един удар обикновена стена.
Вратата на Джимовата стаичка се заключваше. Джим отвори. На прозореца висеше завеска от мрежест плат, която не прозираше, но пускаше вътре достатъчно светлина за собственика на стаичката. Бръснатият червенокос скаут пусна Бил Петльобореца да влезе пръв, докато той самият държеше още бравата на вратата.