— Но това е последното! — рече Джим. — Иначе ще почнеш да дрънкаш много.
— Последното преди полунощ! Това е истина, както е истина, че аз съм победил вече в двадесет и шест борби на петли! Може би днес към това число ще прибавим двадесет и седмия!
— Време е вече! Твърде дълго почиваш! Но сега стига приказки. Вече знаете всичко необходимо.
Джим изхвърли двамата си гости навън, събу ботушите, за да поизветри краката си, и легна върху леглото.
Докато Червения Джим заспа, Бил Петльобореца отведе другаря си Шарлеман в голямата палатка-склад, в която бяха натрупани бурета и сандъци. Бил се беше настанил на квартира в един свободен ъгъл заедно с други двама мъже. Ъгълът беше преграден с бурета и сандъци срещу неканени гости. Тук бяха натрупани одеяла, шишета бренди, бирени чаши, тенджери и какво ли не още.
— Хубава дупка за ленивци! — ухили се Чарлз.
— Лисичата ни бърлога… Аз ще поспя няколко часа сега. А ти?
— Още не съм разпределен никъде. Какво може да направи тук човек за няколко часа?
— Ами иди да правиш компания на Джо. Поздрави ли го вече?
— Не. Днес още не ми е прекосявал пътя.
— Тогава върви сега. Той всякога има пури.
— Не е лоша идея. Приятно спане!
Шарлеман огледа малко по-внимателно склада и се запровира през трудовото оживление на лагера. Видя отдалече Джо, който все още стоеше край линията. По пладне вятърът се беше поуспокоил, прахът се беше слегнал. Небето обаче не беше ясно. Въздухът беше мъглив и студен и веригата на Скалистите планини на хоризонта приличаше повече на ивица мъгла, отколкото на твърди скали.
Дългият мъжага с острата брадичка стоеше вече цяла минута край инженера, когато той най-после го забеляза. Джо се беше унесъл съвсем в мислите си.
— А, ти ли си бил! — каза той само и измери Чарлз с очи — нито любезно, нито отблъскващо.
Шарлеман беше напълно безразличен на инженера като човек, но той все пак бе една от фигурите, участвували в опасната игра, чийто завършек вече стоеше съвсем близо пред тях, и като си помисли за това, Джо поздрави съгледвача, да речем, като някаква мебел, която някога си използувал и която неочаквано отново откриваш в някакъв килер за вехтории.
— Трябваше да дойда и да видя как ще се свърши онова, което бяхме започнали заедно — поинтимничи Шарлеман.
Това беше неприятно на Джо, но той поднесе очакваната пура.
— Да, да — рече при това разсеяно. — Да се надяваме, че сега, през последната година, ще бъдем достатъчно бързи.
— Заминавате ли си утре?
— С влака.
— Значи, тая нощ ще празнувате раздяла? — осведоми се Чарлз, макар че много добре го знаеше.
— Ти, разбира се, също си поканен, Шарлеман.
— Всъщност ние четиримата би трябвало да седим заедно: вие с Хенри и аз — не така голички като тогава, но все пак като четиримата… да, именно като четиримата…
— Които не пиха от отровената вода, да. Заповядай на нашата маса! Топ, който ни спаси тогава нас, четиримата, би трябвало също да присъствува.
— Чух, че синът на Топ отново се бил върнал при него?
— Отдавна вече е при него. И него ще доведем на нашата маса. Да отпразнуваме още веднъж старите времена!
— Макар че не бяха много добри. Джо се усмихна принудено.
През прерията отново се приближаваха галопиращи ездачи, втората съгледваческа група, предвождана от млад индианец. Шарлеман изгледа младежа. Едва успя да го познае. Хари не само беше пораснал. Последните четири години изобщо го бяха променили.
Джо извика индианеца, който веднага се приближи към инженера, без да слиза от сивия си жребец, докато другарите му продължиха пътя си и се отправиха веднага към палатките и дървените бараки. Ако Шарлеман очакваше, че Хари ще го поздрави, доста се бе излъгал. Младият индианец гледаше само към Джо, очаквайки някаква забележка или въпрос от шефа, и по лицето му не се бе изписало никакво особено напрежение или любезно отношение към инженера.
— Аз утре си отивам, ти знаеш това, Хари! — каза Джо. — Щом тази вечер влакът пристигне, започваме да празнуваме раздялата. Баща ти и ти, вие също ще ми бъдете гости.
— Аз отново трябва да поема службата си през нощта.
— Разгледахте ли подозрителните следи?
Индианецът не отвърна веднага и изрази чрез късото си мълчание изненадата си.
— Не съм видял никакви съмнителни следи — каза накрая той.
Сега беше ред на Джо да се изненада. Той също почака един миг, докато отговори:
— Толкова по-добре. Тогава ти спокойно би могъл да се освободиш през тази нощ поне за няколко часа. Ще те чакам.
— Ще дойда, ако е възможно.
Младият индиански скаут се отдалечи с коня си. Джо и Шарлеман го проследиха с поглед.