— Ще трябва да поговорите с неговия старец — посъветва Шарлеман. — Той ще го доведе.
Джо Браун направи отбранително движение с ръката си срещу това предложение, което му се стори много нахално. Той самият беше най-високата инстанция в строителния лагер за всички съгледвачи, тъй като имаше доста опит в прерийния живот, и искаше да разпредели силите така, че да може да събере около себе си за два-три часа старите прерийни вълци.
— Странно — промълви само той. — Единият изказва опасения за някаква голяма свинщина, която може да ни сполети, а другият въобще не иска да признае, че е забелязал нещо.
— Наистина е странно — потвърди Чарлз.
Джо искаше да се освободи от Шарлеман. Затова се махна от мястото си край линията и най-напред се върна обратно в стаичката си. Там намери Хенри.
Младият инженер беше силно оживен и изпълнен с очакване.
— Тази нощ ще бъде прекрасно, Джо! Освободих Цигуларя, който непрекъснато дращеше върху инструмента си като с четка за миене на дъски. Открих край балите и чувалите един циганин, Джо, това се вика музикант! Ще видиш как ще свири! Яденето вече се готви. Шефът ще мине разходите към общата сметка. А утре най-после се махаме от тази мрачна степ! Колко се радвам!
Джо се усмихна с най-любезната усмивка, която можеше да се изпише все още върху изпитото му лице.
— Важното е, че поне един се радва, тогава, значи, все пак ще успеем с нашия участък. Идущата година премията трябва да бъде наша!
— Трябва, Джо! А сега извинявай! Имам още много работа. Само още нещо бързо да те попитам: кого искаш да поканим на нашата маса?
— От отговорните лица — когото се налага. На всяка цена и старите прерийни бегачи, които са били свидетели на живота ни тук.
— Искаш да кажеш… искаш да кажеш… Хм! Знаеш… Бил Петльобореца не е най-подходящата личност, чието присъствие би ме радвало на нашата маса. Том го няма вече…
— И това е вярно. Съедини две маси една до друга. Ние ще седим заедно с отговорните лица, а на съседната маса нашите луди глави.
— И Топ ли?
— Топ и Хари.
— Хари пак ще откаже. Той не може да понася белите.
— Тоя инат, който веднъж ми спаси живота…
— Който… ти…?
— Стара глупава история. — Джо не знаеше, че бе употребил същите думи, както преди малко Червения Джим. Подвоуми се леко, после реши да продължи. — То се случи някога, по време на наказателната експедиция срещу Мечата орда. По-малкият брат на Хари, който живееше още в родните им шатри, почти дете, се нахвърли с ножа си върху мен… аз съвсем не бях подготвен за такова нещо, но в последния миг Хари му заби своя нож… може би погледът на баща му го бе принудил… Да оставим това! — Джо, който, изглежда, бе забелязал недоумението и недоверието, което се бе изписало върху лицето на младия Хенри, млъкна — Хари трябва да дойде тази вечер — допълни само той. — Предай му сърдечен поздрав от мен и че участието в празненството също е служба.
— Добре, тогава знам как да постъпя.
Хенри се отдръпна с объркани чувства и за успокоение си взе още една пура от запаса на Джо.
Младият инженер отиде с бързи стъпки още веднъж в кухнята. Тук един сигурен в себе си готвач командуваше тенджерите и готвачките, сред които имаше и три негърки, и една възрастна индианка. Хенри се натъкна на Шарлеман, който тъкмо разговаряше с едно от белите момичета, помощничка в кухнята, и продължаваше разговора въпреки враждебните погледи на готвача.
— Добре, добро! — рече най-после момичето. — А сега побързай да излезеш оттук!
Шарлеман позавъртя самодоволно острата си брадичка, кимна на Хенри като на стар познат и се отдалечи важен, важен.
Хенри поиска от готвача да го увери още веднъж, че е получил всичко необходимо от управлението на лагера, после излезе от готварската барака, за да се отправи към индианската шатра на края на лагера на станцията, където се бяха настанили Топ и Хари.
Хенри се шмугна през отвора на шатрата. Намери вътре Харка, който сигурно бе лежал дотогава върху една завивка от бизонска кожа, но посрещна влизащия отново на крака. Двадесет и пет годишният Хенри беше една глава по-нисък от високо израслия млад индианец. Досега младият инженер не бе обръщал много-много внимание на съгледвача. Беше го снабдявал от време на време с някоя книга, когато Хари искаше да се упражнява да чете, а също така му бе доставял срещу кожи и географски карти. Но отношенията им си бяха останали студени и делови. Сега, през последния ден, който Хенри преживяваше в прерията, той погледна индианеца малко по-съсредоточено. Лицето на момчето не беше лице на млад човек. Добре оформеното чело, извитият нос и цялостното очертание на лицето показваха, че то беше съвсем слабо. Клепачите му винаги бяха спуснати и оставяха само един тесен отвор, който му даваше възможност да вижда, но не издаваше никакъв израз. Хенри чувствуваше чужд този млад човек. Неизяснените представи и слухове за „най-добър съгледвач“ или „предател“, „спасител“ и „братоубиец“ не можаха да се подредят в по-скоро повърхностните, отколкото дълбоки мисли на младия инженер и в неговите спокойни чувства; той не намираше никакъв контакт с Хари.