— Джо Браун каки теб и баща ти на прощалното празненство тази нощ. Каза, че празненството влиза в служебните задължения — рече Хенри с малко безочлив тон.
Индианецът не пое тона. Отвърна късо и отмерено:
— По време на служба аз не пия. Изобщо не пия. Значи, ще създам ядове, ако дойда, но щом като Джо Браун иска, ще дойда — ако и баща ми желае същото.
— А кога ще се върне Топ?
— Довечера.
— Добре! Ще ви чакаме, щом влакът пристигне.
Хенри си излезе с по-голямо удоволствие, отколкото беше влязъл. Не само, че не изпитваше голяма симпатия към Хари, но беше видял също така в дъното на шатрата седнало някакво същество, от което усети, че го побиха тръпки. Това сигурно беше индианка. Може би беше стара, може би беше още млада. Лицето й нямаше нито човешки, нито нечовешки вид; то изглеждаше направо извънчовешко. Ушите и носът и бяха отрязани. Старите рани бяха зараснали от само себе си. Бузите й бяха хлътнали, ръцете й бяха слаби. Тя седеше в дъното на шатрата като дървена фигура, прикрита с черно памучно платно. Инженерът се потърси несъзнателно, когато излезе от шатрата.
Хапи също с удоволствие го видя да си излиза. Младият индианец не легна отново, а седна върху завивката си от бизонова кожа и се замисли.
Когато си изясни собствените си чувства, той излезе от шатрата и се приближи до базара. Базарът представляваше една обикновена търговска лавка, за която бе пригодена една, барака с плъзгащ се прозорец. Стоките се продаваха с комисионна, на много скъпи цени. Тъй като нямаше друг магазин обаче, клиентите все пак се трупаха. Харка изчака е равнодушно търпение, докато всички, дори и онези, които дойдоха след него, напазаруваха, после поиска количеството тютюн за лула, което винаги купуваше, и плати с дребни монети, които извади от индианска везана кожена кесия. От вътрешната страна кесията бе половината зелена, половината оцветена в червено.
Индианецът държеше отворената страна така, че продавачката да види зелената вътрешност. Това беше ням въпрос и продавачката, мелез от бял и индианка, млада, чернокоса, с кафява кожа, показа бялата броеница на зъбите си, разсмя се и каза на своя дакота диалект:
— Баба слуша внимателно. Довечера ще отиде с внучето си за вода.
— Ехей, уредихте ли си срещата?
Харка чу този въпрос зад гърба си и веднага позна гласа. Беше на Маки.
— Защо? Ти ли искаш да имаш момичето? — отвърна той с въпрос.
— Не, не, аз не искам да имам нищо общо с мелези. Само се радвам, че и ти захапа най-после някъде въдицата.
Младият индианец се усмихна иронично, но тъй, че Маки да не види нищо, и си отиде.
Отнесе тютюна в шатрата, подаде го на обезобразената индианка да го прибере, изпуши една лула и после отново легна да спи. До вечерта имаше още много време.
Когато се събуди и навън вече се стъмваше, той се погрижи за коня си, който стоеше завързан пред шатрата. Отвърза го, яхна го и се отдалечи доста от лагера, докато стигна един поток, в който все още имаше малко вода. Не се беше отдалечил съвсем от миризмите и шумовете на лагера, но бъркотията от гласове, тракането на съдовете от кухнята и складовете, миризмата от големите тенджери с готвено, неприятният мирис на непрани дрехи и човешки тела все пак идваше съвсем слабо до него на поляната, край брега на потока, където Хари остави сега коня си да пие. Подухваше вечерен ветрец. На запад все още светлееше една бяла ивица над виолетовите тъмнеещи скали. Първите звезди заблещукаха на небето, от което слънцето вече се бе скрило.
Бабата, за която бе говорило момичето в лавката, вече бе дошла.
Хари наблюдаваше скритом индианската жена, напълняла, възрастна жена, която денем работеше в кухнята и по този начин прехранваше себе си и своето внуче. Тя беше довела сега и детето, едно четиригодишно момиченце. Докато детето се плискаше в плитката вода, старата заговори с езика на знаците, но не с детето, както би предположил непосветеният наблюдател, а с Хари, когото тя назоваваше с индианското му име Харка. Тя му съобщи, че Шарлеман бил поканил една белокожа девойка от кухнята за прощалното празненство и че й дал да се разбере, че на празненството ще има много ядене и пиене и изобщо щяло да стане голяма дандания, а от някои изрази старицата била заключила, че мъжете подготвят нещо лошо някому. Младият индианец следеше внимателно околността и когато се убеди, че никой не го наблюдава, отговори също с езика на знаците: