Харка мълчеше, ала погледът му сякаш питаше: „Нима не можеш да се проявиш по друг начин?“ Матотаупа отвърна на незададения въпрос:
— Нашите бащи са били оглала, хора, които щедро са раздавали имуществото си. Не съм просяк, който само взема, и смятам, че това не би се харесало и на моя син.
Харка и сега не каза нищо.
След като се нахрани, Матотаупа легна още веднъж да спи. Дежурството му като съгледвач започваше едва на другата заран отново. С Харка случаят беше друг. За него вече беше време да тръгва с групата, която водеше. В полунощ той смяташе да се върне в лагера заедно с пристигналия влак, пък след това Джо щеше да определи какво да прави по-нататък. Може би дотогава и инженерът щеше да помисли, че би било по-добре, ако Харка остане навън и през втората половина на нощта, за да помага за охраняване на техния участък от железопътната линия.
Харка се бе уговорил с тримата мъже, които се числяха към неговата група, нощем да излизат на дежурство пешком. Затова остави сега сивия си жребец край шатрата. На мястото, където щеше да спре влакът, той намери един млад прериен бегач и двамата съгледвачи от племето на пани. Нямаше какво много да уговарят. Четиримата вече отдавна се бяха сработили. Знаеха сигналите си за всяко време на деня и нощта, знаеха също така кой участък трябваше да охраняват тази нощ. Че Харка предвождаше групата, макар че беше най-младият, се бе получило от само себе си. Останалите трима предпочитаха да се осланят на него и младият прериен бегач, който официално бе натоварен с водачеството, го бе предоставил неофициално на индианеца.
Когато четиримата се готвеха да поемат всеки по своя път, към тях се приближиха Шарлеман и Маки и ги задържаха още малко.
— Ето го и него — каза Маки на Шарлеман. Чарлз се обърна към Хари.
— Момче, ти нима не ме позна?
— Познах те.
— Как си?
— Добре.
— Тук околността все още е не много спокойна. А какво прави Мечата орда?
— Няма следи.
— Няма следи? Я виж ти! Дали наистина са се оттеглили, или само подготвят някоя нова хитрост?
— Довиждане! — каза Хари, остави Шарлеман и пое с тримата си другари в североизточна посока към далечната прерия.
Шарлеман и Маки проследиха с поглед четиримата дебнещи мъже, докато те изчезнаха сред вълнистия терен. Шарлеман остана още на мястото си и Маки, който вече се канеше да се връща, попита:
— Още нещо ли има?
— Нищо ли не ти направи впечатление?
— Че какво?
— Как тоя червенокож неочаквано се измъкна.
— Индианците са все такива чудаци.
— Можеше спокойно да отговори. Но той не обича да го питат за Мечата орда. Нима не забеляза това?
— Възможно е. Какво ми влиза то на мене в работата?
— Може би на всички ни това ще ни влезе още веднъж в работата много повече, отколкото бихме желали.
— Не те разбирам.
— Ами че той е от Мечата орда. Дявол го знае какви отношения поддържа и днес още с тях.
— Ами, така ли мислиш?
— Все едно, че нищо не съм ти казал. Но като си помисля само как искаха да ни изтровят всичките… тогава все пак бих предпочел някой друг за съгледвач, а не именно човек от това племе.
Маки плю.
— На мен индианците изобщо не ми харесват! Чух, че тая нощ и те щели да вземат участие в празненството. Това пък за какво е необходимо? Остава Джо да покани само и някой негър!
— Дотам сме стигнали. Затова пък ние трябва да се държим по-здраво един за друг.
Двамата се върнаха отново в лагера.
Времето минаваше. Към полунощ необикновено много мъже, също жени и девойки бяха на крака, за да посрещнат пристигането на влака. Засега и товарните влакове не пътуваха още редовно. Понякога бурята вдигаше някой влак от релсите или някое стадо бизони лягаше пред локомотива и той не можеше да продължи пътя си. Индианците от своя страна избиваха релсите, ако това им се удадеше незабелязано, защото вече отдавна бяха разбрали, че локомотивът, това тайнствено животно, може да пътува само по желязната си пътека и беше съвсем безпомощен по тревата, та дори и по прашния бизонов път.
Влакът трябваше да докара не само материал, но и заплатите, и провизии. Всички го очакваха.
Когато в тишината на нощната пустош се разнесе тракането на колелетата и пухтенето на буталата, в станцията избухнаха весели възгласи и когато локомотивът, изпускайки пара и свистейки, взе последния завой, мъжете започнаха да се удрят по раменете и по собствените си хълбоци, защото сега вече не само беше сигурно, че влакът пристигаше невредим, но и също, че заминаването на Джо можеше да бъде отпразнувано както заслужаваше.
Машинистът натисна спирачките, влакът спря. Групите на разтоварачите вече бяха готови и веднага се заловиха за работа.