Джо Браун стоеше заедно с Хенри и с отговорника на лагера Тейлър.
— И така в последния ден все пак нещо поне се свърши както трябва — каза инженерът. — Тогава можем да започнем да празнуваме! Да вървим!
Край тримата мъже бяха стояли още двама други инженери, сред които и заместникът на Браун. Те се присъединиха към тях и групата пое бавно към главния плац и към грамадната барака, която служеше за трапезария и кръчма. Бяха наредени обикновени маси и пейки, по средата на голямото помещение бе издигнат подиум, където вече бе заел място оркестърът с новия циганин-цигулар. Когато влезе групата на ръководителите, музикантите удариха поздравителен туш и от различните маси прокънтяха викове за поздрав. Бараката бързо се изпълни с хора. Разнесе се всеобща глъчка, сред която всеки отделен шум бе загубил вече собственото си звучене и въздействуваше само като подсилване на общия грохот.
Масите и пейките бяха подредени така, че покрай стените на помещението се образуваше свободен проход. Отделени от този външен кръг, в който можеха спокойно да вървят един до друг трима-четирима души, масите бяха подредени в един голям вътрешен четириъгълник. През него имаше оставени само тесни проходи за прислугата, които се кръстосваха като мрежа. Масата за инженерите и за отговорника на лагера стоеше на външната страна на този четириъгълник, непосредствено край широката пътека, от горната тясна страна на бараката. От долната страна беше подреден тезгяхът на кръчмаря.
За масата, на която щеше да седи Джо Браун, някой бе донесъл покривка и цветя. За обичайната среда това беше странно, може би дори глупаво, и Хенри не знаеше нищо за това, но сега се престори, сякаш непременно трябваше да бъде така. Джо Браун по средата, заместникът му вляво от него, отговорникът на лагера — вдясно, председателствуваха срещата. Широкият коридор беше зад гърбовете им, по този начин можеха да ги обслужват удобно. Останалите инженери, счетоводителят, касиерът, отговорникът за експлоатацията на железопътната линия намериха картичките с имената си на същата маса, на която не биваше да сяда никой непредвиден от Хенри. Дейзи-Вики дойде и попита за поръчките на господата. Джо поръча за цялата маса.
Когато инженерът се огледа за другарите си от пионерските времена и за останалите изтъкнати съгледвачи и прерийни бегачи, той видя, че за тях бяха определени следващите две маси, които гледаха към средата на помещението. Бил Петльобореца също вече бе дошъл и беше довел и своята дълга Лили. Шарлеман също дойде, появи се и Червения Джим, едър, широкоплещест, целият облечен в кожа, с всичките си оръжия, с изключение на пушката. Двамата други мъже също носеха ножовете и револверите си. После влезе Матотаупа. Беше вчесал косите си гладко и ги беше сплел наново на плитки, а змийската кожа, която пристягаше челото му, бе украсена на тила с две орлови пера, които някогашният племенен вожд носеше много рядко. Той беше облякъл хубава везана дреха, която се спускаше свободно над колана набедреника му. Бродерията не изразяваше обикновените шарки и цветни съчетания, характерни за племената на дакота. Дрехата бе ушита в един бивак на пани за Матотаупа. Малцина знаеха това, от белите — никой. Матотаупа беше много висок и представляваше изпълнена с достойнство фигура не само поради облеклото, но и поради изпънатата стойка на тялото му тази вечер. Червения Джим наблюдаваше индианеца от известно разстояние и се питаше: „Какво ли го е прихванало отново! Гледа около себе си като някакъв вожд, който посреща гости; не като индианец, когото са поканили волю или неволю въпреки някои съображения, само защото е някогашен боен другар.“ Дойде и Харка, който вървеше на няколко крачки подир баща си. Той вече беше почти толкова висок, колкото него, само беше все още по младежки строен и слаб. Бе дошъл без връхна дреха, тъй като изобщо не притежаваше лятна дреха, а само неизбежната за зимата кожена дреха. Матотаупа естествено беше разбрал, че отказът на Хурка да си поръча да му ушият лятна празнична дреха само изразяваше презрителното му отношение към белите мъже. По тази точка Харка упорито не се беше оставил да го уговорят. Голото му тяло беше много добре намазано с мас не само заради дежурството, от което той се беше върнал вече, но и още веднъж заради предстоящото празненство. Той беше гладък като змия; никоя ръка нямаше да успее да го задържи лесно. Завивката от бизонска кожа, изрисувана със случки, възхваляващи делата на баща му като боен вожд на Мечата орда, той бе прехвърлил през рамо и бе покрил с нея гърдите и гърба си. Така никой не можеше да види какво оръжие се крие под кожената завивка. Младият индианец си избра място, което оставяше зад гърба му масата, на която седяха Джо Браун и инженерите, а оставяше пред него всички погранични жители. Той не седна веднага, тъй като повечето от останалите гости също не бяха седнали още. Но застана така край масата, че да си запази желаното място.