Беше три часът след полунощ. Харка съобщи на Джо Браун накъсо, че трябва да си върви и сам да излезе на дежурство по своя участък от линията през последните часове на нощта, които бяха най-опасни за непредвидени индиански, нападения. Инженерът не каза не, защото Харка и без това не допринасяше нищо за общото веселие и разговор. След като Джо даде съгласието си, Матотаупа не можеше да се противопостави и Харка се приготви да се оттегли мълчаливо от масата.
В този миг към него се приближи Маки с чаша в ръка.
— Да пийнем по една!
— Изпий я сам — отвърна младият индианец и вече бе минал три маси по широкия празен коридор, когато Маки, вдигнал високо чашата, извика подире му:
— Изпий я де, проклет хлапако! Нима искаш да ми откажеш?
Харка смяташе да не обърне повече внимание на крещящия подир него Маки, но в този миг пред младия индианец се изпречиха четирима други мъжаги. Харка хвърли бърз поглед към своите приятели, насядали по масите. Те всички бяха готови да му се притекат веднага на помощ. Индианецът видя, че четиримата, които се бяха изпречили на пътя му, не можеха да го спрат да излезе от голямата барака, стига да искаше. Достатъчно беше само да прескочи страничните маси; никой от гостите, които седяха там, нямаше да бъде толкова бърз, че да успее да задържи Харка. Именно защото разчиташе на тази възможност, той се подвоуми още един миг.
— Аз нищо не ти отказвам. Просто не пия. Пий ти за собственото си здраве! — Когато извика това към Маки, той стоеше със съвсем отпусната стойка, сякаш нямаше намерение да предприема нищо особено през следващите няколко мига.
— Върви си тогава, магаре такова! Щом като не знаеш какво е вкусно и какво не!
Харка се усмихна леко. Това предложение беше съвсем невинен край, който той можеше веднага да използува. Изглеждаше, че полупияният Маки все пак не бе постъпил така, както бяха очаквали от него подстрекателите му. Сега обаче някой пошушна нещо на пияния мъж.
— Да, върви при твоите дакота, където ти е мястото! — изрева неочаквано ни в клин, ни в ръкав Маки. — Тъкмо им е време да започнат да стрелят своите горящи стрели към нас!
На съседните маси, където бяха разбрали думате му. Всички разговори заглъхнаха. Думите „дакота“ и „огнени стрели“ се бяха забили като светкавица в съзнанието на всички, които ги бяха чули. Намираха се в барака, а бараката се издигаше сред все още размирната прерия. Нима имаше предатели сред собствените им редици?
Харка отскочи назад, по-бърз от собствената си мисъл. Той удари шумно Маки в лицето, така че той се олюля встрани, а Харка бързо застана край баща си. Отдавна вече беше лъхнал ръката си под завивката от бизонска кожа и бе сграбил оръжието си. Измъкна в този миг револвера, но не го насочи към Маки, а към Джим.
— Подсвирни им да си седнат по местата! — каза тихо той. — Или ще стрелям!
Червения Джим знаеше, че не можеше да предприеме нищо повече, което би убягнало от погледа на Харка, и затова разбра, че е демаскиран.
Вдигна леко разперените си ръце нагоре, с което искаше да покаже, че няма да вземе оръжието си, и каза високо:
— Били, накарай Маки да се върне на себе си! Това добиче всеки път вдига шум! По-рано за твоята Лили, сега с Хари. Изнеси навън тая пияна свиня!
Бил разбра, макар и да съжаляваше за настъпилата промяна. Той и Шарлеман хванаха под мишниците Маки, чийто нос кървеше, и двамата извлякоха нещастната жертва на техните планове от бараката навън. Дейзи-Вики изтича, вайкаща се, подир тях.
— Скрий револвера си! — заповяда Матотаупа на своя син.
Харка се подчини. Дясната му ръка се скри отново под завивката от бизонска кожа.
— Тогава аз отивам — каза спокойно той. И излезе, неспиран от никого. Приятелите му се усмихнаха незабележимо. Матотаупа, Джим и Джо седнаха отново на местата си.
— Това пък какво беше? — попита Тейлър, ръководителят на лагера.
— Просто Дивият Запад — обясни Джо. — Още една история за вашия репертоар.
— Аз не разбрах много-много какво се случи всъщност.
— Просто Маки беше пиян — отвърна инженерът. — Той самият не разбра нищо. Как искате ние да го разберем?
— Все пак няма никаква опасност, нали?
— Разбира се!
— Това не беше ли твоят син? — попита отговорникът на лагера Матотаупа.
— Хау, моят син.
— Момчето ми хареса. Не пие, умее да излиза от всяко положение и се отнася сериозно към службата си. Ние имаме нужда от такива хора.