Чу, че синът му се приближава с конете. Чу как Харка заби с няколко удара на брадвата колчетата, за които завързваха конете, на друго място, за да имат мустангите достатъчно нова трева. После младият индианец се вмъкна в шатрата.
Матотаупа все още не беше взел револвера си. Едва сега, под погледа на Харка, той се наведе, взе оръжието и го прибра в кобура си с лек опит за усмивка, която криеше въпрос дали синът му е готов да му разреши да приеме случката от тази страна.
Харка взе старата си завивка от бизонска кожа и легна безмълвно да спи. Бащата бе погледнал само за миг лицето на сина си, но вече знаеше, че всичко е изгубено.
Състарилият се индианец се подвоуми, после излезе от шатрата сред прашната буря. Пообиколи из лагера, като лъжеше сам себе си, че няма определена цел. Крачките му обаче се приближаваха все повече към голямата барака, откъдето все още се чуваше цигулката на циганина-диригент. Матотаупа стигна до входа, влезе вътре. Миризмата на разлята бира, на изстинал тютюн, на повръщано ядене и пиене го блъсна в ноздрите. Повечето маси вече бяха празни. Само на някои седяха все още най-упоритите, с подпухнали лица. Те ревяха прегракнало и несвързано и искаха да им донесат още пиене. Обслужваха ги трима келнери. Момичетата вече си бяха отишли.
Матотаупа погледна към масите, където преди седяха инженерите и старите прерийни вълци. Бил Петльобореца и неговата дълга Лили още седяха там и заедно с тях и четирима мъже. Червения Джим, Джо, Хенри, Тейлър, Шарлеман и Маки си бяха отишли. Когато индианецът се запровира бавно между масите, циганинът-диригент поде буен танц. Матотаупа мина съвсем близо край подиума за оркестъра, погледна цигуларя, сякаш без да го вижда, като че гледаше някъде надалеч, после му подхвърли една златна монета. От очите на циганина блесна огън; целият оркестър засвири с все сила и бързата мелодия прозвуча злокобно в огромното вмирисано помещение.
Матотаупа се отпусна върху най-близката пейка. Беше му безразлично, че пред него от масата капеше разлята бира.
— Бренди! — извика той.
За този гост и тримата келнери се разтичаха припряно. Докато оркестърът свиреше само за него, Топ гаврътна ракията.
Главата му се замая, той пи отново. Не усети, когато падна от пейката на земята. Беше тежък, очите му се затвориха. Тичайки нагоре-надолу, келнерите си хвърлиха скрити погледи един към друг. Постепенно те сключиха кръга около приспания от алкохола гост, най-после застанаха край него.
— Той трябва да плати — каза най-после единият. Тогава забелязаха, че вече не са трима, а бяха станали петима. Цигуларят и Бил Петльобореца също стояха край тях.
Бил взе кожената кесия, която Топ носеше на колана си, изсипа я и сложи жълтиците върху масата.
— Честно ли ще делим?
— Най-напред сметката! — казаха келнерите и прибраха по-голямата част.
— После за музиката! — обади се и музикантът и взе остатъка.
— Крадци и разбойници! — изкрещя Бил и се нахвърли да измъкне парите от циганина, но в този миг светна автоматичен нож и Бил отдръпна, псувайки, промушената си ръка.
Дългата Лили изкрещя от дъното на помещението. — Да отнесем индианеца в шатрата му — предложи един от келнерите. — Това също влиза в сметката!
Докато циганинът и Бил се нахвърлиха в същински бой на петли, при който всички средства бяха разрешени, двамата от келнерите отнесоха индианеца на раменете си до неговата шатра. Там го хвърлиха край двата коня в тревата.
Когато се отдалечиха и вече не можеха да виждат индианската шатра, Харка изскочи отвътре. Вмъкна баща си, който все още не беше дошъл на себе си, в шатрата и го положи върху една завивка.
После седна край огъня и запуши.
Индианката от племето семиноли седеше в дъното на шатрата. Беше седнала така, че Харка да вижда обезобразеното й лице, щом вдигне поглед от огнището. Всички смятаха жената за няма; може би и езикът й беше пострадал. Никой не я беше чул никога да каже нито дума. Харка също не знаеше нищо друго за нея, освен това, че е от племето на семиноли, които след погрома на цялото племе бяха попаднали в робство във Флорида и бяха освободени след приключване на гражданската война. Тя беше работила като обща работничка в кухнята. Оттам Харка я бе взел с разрешение на Джо и подкрепен от русобрадия, за да имат двамата с баща му в шатрата някой, който да се грижи за домакинството им.
Тази заран, в която светлината, замъглена от прашните облаци и кожените чергила, с мъка си пробиваше път в шатрата, от обезобразеното лице сякаш за първи път гледаха живи очи. Постепенно те привлякоха погледа на Харка и го задържаха.