— Да говорим.
С мъка и прегракнал излезе дълго неизползуваният глас от гърлото й, мъчейки се да се приспособи към чуждия английски език. Харка бе потънал в съвсем други мисли и тъкмо в този миг най-малко мислеше за обезобразената жена. Но след като тя достатъчно дълго време го гледа напрегнато и после заговори, в шатрата сякаш стана чудо — едно дърво бе получило възможността да говори — и Харка заслуша, готов да отговаря.
— Кой те обезобрази? — попита той.
— Бял човек… Семиноли се биха.
— Знам. — Харка също си търсеше думите. — Седем лета и седем зими прекарахте в непрекъсната борба. За всеки от вашите бойци, който падна тогава, умираха по сто бели мъже.
— Не ни победиха. Предадоха нашия вожд и ни хванаха.
— Вашия вожд Оцеола. Той умря като пленник на белите мъже.
— Да. Той умря, бащата на моя баща. Но най-достойните от моите предци живеят и се бият от тридесет и четири лета насам до днес в блатата на Флорида.
Жената, която може би беше девойка, се изправи. Раменете й стърчаха ъгловати изпод черната памучна блуза. Тя беше висока и много слаба, като израснало в постоянен глад дете или като измъчена майка, кой можеше да знае? Обезобразеното й лице се сви в отчаяна омраза.
— Но ти, Твърдокаменни Харка Убиец на вълци, ти се биеш на страната на белите мъже… на измамниците… на убийците… на кръвожадните койоти!
Харка се изправи.
— Върви… донеси вода! — каза той.
Когато жената семиноли се върна обратно в шатрата, не свари Харка там. Очите й изгаснаха отново, тя стисна устни една върху друга. Зачака тихо и безмълвно. Чака часове наред. После неочаквано се надигна, изтегли завивката изпод тялото на Матотаупа и го заля с две кофи студена чешмяна вода върху главата, в очите, в устата и в носа.
Топ се разтърси. Вдигна клепачи, загледа учудено жената от племето семиноли, огледа се за миг, сякаш не знаеше къде се намира, но в същия миг скочи на крака и изтича към потока, за да се изкъпе.
Докато се излегна с цялото си тяло в студената вода, той се опита да си припомни какво се беше случило през нощта. Съзнанието му повтори случилото се и когато накрая той сам не можеше да си повярва, че бе сънувал, тръгна обратно към шатрата.
Облече празничната си дреха и се отправи към временната железопътна гара. Наближаваше пладне. В целия лагер отново царяха шум и оживление. Всички, които можеха да се освободят за през обедните часове, се стичаха към железопътната линия, за да присъствуват на заминаването на влака и на раздялата с Джо Браун и Хенри.
Матотаупа не се оглеждаше и не търсеше никого. Искаше обаче да се покаже на всички, на всеки, който и да бе той. Беше наясно, че бе преживял две тежки поражения, едно — пред собствените си решения и намерения никога вече да не се напива, а другото — пред сина си. Но не искаше да излезе от борбата. Искаше да се наложи с всички средства на всяка цена всички отново да започнат да го уважават.
Едрата му фигура не остана незабелязана. Заобиколен от кръг изпращачи, Джо го видя и му кимна да се приближи. Индианецът се запъти с отмерени крачки към инженера, насъбраните му направиха място и Топ поздрави Джо с обичайното си сдържано, изпълнено с гордост и достойнство държане, което все още му прилягаше, когато беше трезвен.
— Чух, че те ограбили по най-гаден начин, Топ? — Джо разглеждаше посивялото лице на индианеца със съчувствието на човек, който също е имал подобни преживявания.
— Не. Аз просто раздадох няколко жълтици — излъга индианецът гордо. — Може би това се е сторило малко прекалено на белите мъже. Но то няма значение.
— Бил и циганинът едва не се изпотрепали. Сега Бил лежи върху постелята си и стене под грижите на дългата Лили. Циганинът отново работи при балите и сандъците. Не му позволяват да свири повече. И все пак леко се отървахме!
Машинистът на влака наду свирката нетърпеливо. Дадоха му знак за тръгване. Джо се покатери в товарния вагон, където Хенри вече се беше настанил.
Колелата се понесоха на изток. В прашния въздух влакът скоро изчезна от погледите.
Малко отделени от тълпата, дошли да присъствуват на заминаването, стояха Червения Джим и Шарлеман.
— Общо взето — заключи Чарлз, — ние основно се изложихме, а птичката, която искахме да хванем, ни се изплъзна.
— Той е бърз, но аз съм по-издръжливият. — Джим въздъхна дълбоко и добави: — Не виждаш ли там стария Топ, че е сам-самичък? Парите му се изпариха. Обзалагам се, че ги е получил като размяна за самородно злато. Сега ще трябва отново да върви да си вземе злато, ако иска и занапред да играе ролята на господар. А той няма да устои на изкушението. Така ще мога да се лепна за следите му.