— Не мисли обаче, че ще можеш да отлепиш мен! Но Хари какво ще прави? Ние все пак не можахме да ги разделим двамата. А това беше важното!
— Изчакай. Нали ти казах, че аз съм по-издръжливият. Топ отново стана недоверчив. Опита се да се промъкне и да проследи Хари.
— Ти откъде знаеш?
— Че да не съм кьорав! Онова, което каза Маки, въздействува много по-сигурно, отколкото нашите оръжия.
— Ти си още младок, Джим. Не вече такъв, както когато се запознахме, но все пак не ти достигат още няколко лета. Аз обаче съм десет години по-възрастен и не искам да чакам повече.
— Който иска да пипне голямата плячка, трябва да дебне търпеливо; това е първият ловен закон. Ако не си съгласен, махни се навреме.
— Не можеш повече да се отървеш от мене!
— Така изглежда. Но аз те предупреждавам. Хари забеляза, че ти именно последен пошушна нещо на Маки.
— Искаш да кажеш?…
— Да, искам да кажа, че където и да е другаде, ще бъдеш на много по-сигурно място, отколкото тук. Що се касае до Маки — за неговия живот аз и пукнат цент не давам.
— А за твоя?
— Мен ще ме пази Топ, стига да не направя някои прекалено големи глупости.
— Какъв негодник си!
— Можеш да ме наречеш както искаш! Така или иначе, аз те предупредих! Жалко, дето изпусна влака.
— Аз имам кон.
Докато траеше този разговор, Харка се бе върнал отново в шатрата, но само за да вземе завивката си от бизонска кожа. Превърза я на гърба на сивия жребец, излезе навън в прерията и потърси за този ден място за спане на открито за себе си и своя мустанг. Не можеше да гледа повече обезобразеното лице на жената от племето семиноли, нито онемялата й омраза и устните с отново замлъкналите въпроси, пък и не искаше да вижда повече баща си през този ден.
Затова преспа заедно с мустанга си навън върху прашната трева, върна се да вземе вечерта от шатрата парче месо за храна и отново излезе на дежурство.
Юниън пасифик
От деня, в който Джо потегли в източна посока с товарния влак, бяха минали година и половина. От една година насам първата железопътна линия, прекосяваща страната, бе приключена и влаковете пътуваха от Чикаго до Сан Франциско.
Беше пролет. Един влак се носеше по линията сред усамотеното, обрасло с трева високо плато на Запада. Локомотивът пухтеше, колелетата се въртяха. Огнярят, почернял от сажди, седеше до машиниста, който наблюдаваше линията и движеше лостовете. Шумът на въртящите се колелета се прекъсваше ритмично от траверсите и спойките на релсите.
Край прозореца на един от пътническите вагони седеше мълчалив пътник, насочил погледа си на север. Косите му бяха меки, сребърносиви, доста дълги. Правеха впечатление с блясъка си. Лицето му беше слабо, челото — добре оформено; Макар че кожата му беше леко почерняла от слънцето, тя имаше някакъв прозрачен блясък, какъвто обикновено причиняват физическите страдания. Сините му очи не се бяха насочили вече часове наред към никой от спътниците в купето, а гледаха неотстъпно навън към безкрайната шир. Понякога дясната му ръка се раздвижваше, сякаш описваше някакъв контур. Беше ръка с дълги тесни пръсти, но не това беше най-забележителното в нея; това бе ръка с такава изразна сила, която бе присъща само на лице на замислен човек. Пътникът беше облечен в кожа, много фина, мека и скъпа кожа, но по облеклото можеше да се предположи, че собственикът му възнамерява ей сега да се откаже от влака като превозно средство и да яхне кон. В сравнение с нежното, дори малко болнаво тяло подобно облекло и възможността за изпълнение на подобно намерение образуваха странен контраст, който отдавна вече привличаше интереса на спътниците.
Местата до мълчаливия пътник бяха заети от едно тричленно семейство и освен тях още от двама господа, от които единият бе навярно десет или петнадесет години по-възрастен от другия. Макар че цял ден бяха заедно, в купето още не се бе подел общ разговор и според мнението на тричленното семейство това се дължеше на двама души извън тях — а именно на сивокосия пътник и, второ — на по-възрастния от двамата господа. Той именно имаше здрав и набит вид; раменете му бяха широки, тенът на лицето му говореше за добро здраве. Около ъглите на устните му обаче минаваха, започващи от края на ноздрите, две дълбоко врязани бръчки.
Вече беше станало след обяд. През прозореца се виждаше как навън вятърът къдреше тревата на вълни, така че прерията изглеждаше като раздвижено от вятъра море. По небето се носеха на запад облаци.
— Татко! — извика момчето, което бе център на тричленното семейство. — Антилопи! — То скочи и застана пред прозореца, но когато искаше да види по-добре онова, което бе открило, вече съзря ново нещо. — Мамо! Един индианец! Един индианец!