— Един индианец, един индианец! — имитира го баща му. — Седни си на мястото.
Дъглас седна, защото и индианският ездач, когото той бе видял, междувременно бе изчезнал от погледа му.
Тихият пътник на мястото край прозореца се раздвижи. Чертите на лицето му се оживиха; имаше вид, сякаш мислено разговаряше сам със себе си. Набитият господин също сякаш бе обзет от някакви нови чувства; разкриви леко устни, така че бръчките край тях се впиха още по-дълбоко.
В този миг погледите на сивокосия и на набития се срещнаха и между тях начаса се породи взаимно разбирателство.
— И вие ли сте били вече в този опасен край? — попита набитият.
— Малко — отвърна неопределено сивокосият.
— Пак ли ще слезете тук на открито?
— Да.
— Аз също.
— Такава страна е истински магнит.
— Точно така.
С това желанието на двамата да разговарят сякаш отново замря.
За сметка на това бащата на момчето се почувствува задължен също да изкаже своето мнение, без някой да го пита за това.
— Опасен край ли казвате? Това е само известен кратък преходен период! След няколко месеца индианците отново ще бъдат натикани в миша дупка и ще си намерят мястото в резервата. Пък и наистина вече е крайно време тия въшливи пияни бандити да се научат на малко цивилизация!
Дъглас погледна набития мъж. „Сега какво ще кажеш?“ — питаха детските му очи. Отговорът обаче дойде от друга страна.
— Свободните индианци нито са въшливи, още по-малко пък бандити — отвърна тихо, но решително сивокосият господин. — Намерих сред тях много добри и честни приятели. Те имаха нужда само от време, спокойствие и свобода, за да развият възможностите си. Тяхната съдба е една трагедия.
— Разрешете… трагедия ли казвате? Та ние не се намираме на театър, а строим Америка. Ето тази железопътна линия например също бе завършена преди определения срок. Ние никога и никому не можем да раздаваме време. Който не може да се пригоди бързо, просто пропада.
— Подобен процес, господин…
— Финли.
— … господин Финли, може в края на краищата да стане доста неприятен и за не непосредствено участвуващите в него.
— Моля, не хвърляйте жена ми в тревога!
— Съвсем нямам такова намерение. — Сивокосият отново се облегна назад в своя ъгъл. — Индианците също не биха се натрапвали на вашата съпруга.
Локомотивът изсвири.
Навън прерията беше самотна и безлюдна. Първият здрач на пролетния ден омекотяваше силата на багрите; на хоризонта прерия и небе сякаш се сливаха в едно.
Сивокосият господин искаше да се оттегли от разговора.
Дъглас отказа шоколада, който майка му щедро му предлагаше. Господин Финли обаче си взе едно парченце и доста се оживи.
— Що се отнася до мен — забеляза той отново непитан, — то аз съм републиканец. Винаги съм бил републиканец, стоманено здрав републиканец, и винаги съм за свободата и дори съм се застъпвал за равни права на цветнокожите. Но тук съвсем не се касае до бели, черни или червени, а до убийци и граждани, в случая — до железница или без железница. Изводът е ясен.
— Тази земя е била гарантирана на индианците като техен район.
— Какво общо има това с железопътната линия?
— Нормално е собствениците на страната да дават съгласието си за това.
— Но ние пътуваме върху територията на един от съединените щати!
На това сивокосият господин не отговори повече и се загледа отново през прозореца.
Дъглас използува паузата, за да се намеси пак в разговора.
— Спомняш ли си, татко, в Минеаполис, в цирка? Тогава и вождът на манежа си позволи да държи такава реч!
— Да, разбира се, и представлението свърши с убийството на управителя и с разкриването на обира на касата.
Сивокосият потрепери.
— Извинете, спомняте ли си още името на цирка и годината, в която се случи това? Дъглас отговори сам:
— Пролетта на 1864. Циркът се казваше „Майърс“.
— Аз се казвам Морис. Бях в Омаха през есента на 1864 и тогава знам, че бе разкрит обирът на касата на цирка. Можете ли да ми кажете какъв бе изходът от делото?
— Беше заловен един каубой на име Джим — отвърна господин Финли, — но той успя да избяга през същата тази нощ и да се скрие.
— А какво общо имаше това с убийството на управителя?
— Един индиански артист на име Топ застреля управителя и също успя да избяга. Тогава цялата група от племето на дакота избяга и се скри в дивата прерия.
— Аха, така, да.
— Моля… извинете… — Госпожа Финли се наведе напред, за да заговори непознатия. — Не бих искала да ви се сторя любопитна. Но… вашето име е Морис? Да не би случайно вие да сте прочутият художник, който избира за свои модели главно индианци?