— Последното е вярно.
— Тогава… вашите симпатии са разбираеми! Лице с лице, човек все пак открива у другия… как да кажа, все пак нещо човешко. Много точно си спомням това великолепно и всяващо ужас представление в Минеаполис. Вождът на дакота, който след това извърши убийството, беше много представителна личност.
Господин Финли, който съвсем не беше представителна личност, хвърли отстрани критичен поглед към своята съпруга, която обаче не го забеляза.
— Тогава на сцената играеше и едно индианско момче, дори се представи като дресьор на коне…
— Да! — извика Дъглас. — Той почти приличаше на син на някой лорд!
Сивокосият художник сякаш стана още по-мрачен и по-тъжен, отколкото бе по време на целия път.
— Какво ли се е случило с този човек! — каза той и след това направи движение с ръка, сякаш искаше отново да изтрие думите, които можеха да разкрият твърде много чувствата му.
Дъглас втренчи поглед в него.
— Аз дори си спомням как се наричаха двамата индианци. Топ и Хари.
— Как?! — Възгласът не дойде от устата на художника, а бе нададен от набития господин, който също бе останал мълчалив като художника през досегашното пътуване. — Топ и Хари?
— Точно така. — Дъглас смяташе вече, че не само са му обърнали внимание, но че дори е станал център на всеобщото внимание.
— И вие ли познавате тези индианци? — попита художникът господина отсреща.
— Да… впрочем моето име е Браун, Джо Браун.
— Сега вече аз трябва да попитам: знаменитият Джо ли? Инженерът, който бе работил като пионер на този участък на железопътната линия?
— Инженер, това е вярно.
Дъглас беше като наелектризиран.
— От изтровената тогава проучвателна група?
Джо Браун се усмихна с неопределен израз на лицето.
— Точно така. Не беше много далеч оттук — сега влакът минава приблизително по същите места.
— И вие познавате Топ и Хари? — пое отново разговора художникът. — Кога сте ги виждали за последен път, ако мога да попитам?
— Топ за последен път преди година и половина, а Хари само преди няколко минути.
— Как така?!
— Той беше конникът, когото Дъглас видя да лети през прерията.
Влакът се придвижваше с тропот. Когато видяха временната спирка, вече беше станало вечер. Дъглас стоеше на прозореца. Тъй като влакът правеше голям завой, момчето забеляза още отдалеч грамадните палатки, дъсчените бараки, купищата бали и бъчви. В този импровизиран лагер, който беше останал още от времето на строителството на железопътната линия и сега служеше за обменен пункт сред дивата степ, цареше голямо оживление.
Влакът спря. Врати и прозорци се разтвориха, но отвътре слязоха само трима души: Морис, Браун и неговият по-млад спътник, наричан от инженера Хенри.
Скоро след това влакът пое отново. За погледите на останалите на временната гара локомотивът и вагоните ставаха все по-малки и по-малки; скоро във вечерния сумрак майсторското постижение на човешкия откривателски гений вече се виждаше само като някаква змия, после като гъсеница, която се виеше през тревната степ, и най-после съвсем изчезна от погледа.
Морис, Браун и Хенри несъзнателно останаха заедно. Вятърът биеше в лицата им.
Големите палатки се издуваха от вятъра. От голите, необрасли с трева места край станцията по железопътната линия се издигаха кълба прах. Гласове викаха, конски копита тропаха, но всичко това беше само нищожен шум сред морето от тишина наоколо.
Откъм запад се издигаха очертанията на Скалистите планини. Първите звезди се появиха на небето.
— Мен ме чакат — каза Морис и се огледа. Не забеляза онзи, когото търсеше, но той сам го видя и погледът на Морис просветна.
— Дълго копие! Ето те и тебе! — С тези думи художникът поздрави един индианец, който бе облечен много старателно и чисто и носеше скъпоценна огърлица на шията си.
— Моят бял брат „Прелетната птица Тайнствения жезъл“ ме помоли да го чакам тук тази вечер с два коня и два катъра. И ето аз го чакам.
— Ти си ме чакал, верен приятелю! Успя ли да намериш и квартира за двама ни?
— Да.
— Могат ли също така и моите двама познати, Браун…
— Джо, моля, след като вече слязохме от влака.
— И така, моите двама познати Джо и… Хенри беше вашето име, нали?… Джо и Хенри да дойдат с нас?
— Сигурно ще може.
Така четиримата тръгнаха заедно. Индианецът ги отведе до една дъсчена барака, която изглеждаше малко по-удобна от останалите, чиито стени обаче, както веднага разбраха, щом влязоха вътре, пропускаха течението през всичките си пролуки и отвори. Морис потрепери от студ.