— Аз иначе не обичам пиенето — призна той, — но след това дълго пътуване, след удоволствието от приказките на господин Финли и при това течение тук, чрез което прерията нахлува в незадоволително цивилизованите условия на тази барака — една бутилка уиски за затопляне и за предотвратяване на евентуална настинка сигурно би ни дошла добре.
Джо се усмихна.
— И ние ще дойдем. Съгласен ли си, Хенри?
— Както винаги.
Джо и Морис се запътиха веднага към кръчмата, докато индианецът Дългото копие отиде да прибере багажа заедно с Хенри. Двамата поговориха там с кръчмаря да им отпусне още една стая за спане и я получиха, макар и на невъзможна цена; отнесоха там вещите. Дългото копие прибра двата ключа и заяви, че той ще остане тук и ще пази нещата. Нека Хенри отиде при другите в кръчмата. Въпреки възраженията на Хенри индианецът скоро успя да го убеди.
Хенри отиде сам в кръчмата при Морис и Джо и извини Дългото копие, който нямаше да дойде.
— Аз така и очаквах — отвърна художникът. — Дългото копие не пие нито капка алкохол и не влиза в никаква кръчма. Това си е негов принцип. Твърде много хора от неговия нещастен народ са станали жертва на ракията.
— Той сиукс ли е? — попита Браун.
— Чейен. Аз лично го освободих чрез специална молба от резервата и оттогава насам той е мой постоянен придружител.
Тъй като сред пустошта нямаше никакви други забавления, вечерта всички местни хора се събираха да пият в една голяма нова барака, построена за кръчма. Кръчмарят, келнерът и келнерките обикаляха масите, за да обслужват клиентите. Още отсега мнозина вече бяха пияни. В отсрещния ъгъл свиреше някакъв оркестър и една танцьорка излезе сред гостите, за да даде да се разбере, че по-късно ще им предложи на показ своето изкуство.
Художникът се оглеждаше и търсеше по навик характерни типове, които можеха да го заинтересуват. Но дали това се дължеше на умората, на лошата музика, на тютюневия дим или на силната миризма на ракия — той не можеше да намери никакво лице или фигура, които да привлекат вниманието му.
Джо Браун, изглежда, беше в по-добро настроение.
— Навярно отдавна не сте идвали тук — каза той на Морис, — затова сега ви е тъжно, че всичко се е променило. Откъснете се от спомените си!
— Аз години наред страдах от стомах. Но вие имате право, скокът, който е направен тук, е голям. На времето мен тук ме посрещаше Топ, който тогава носеше още като вожд своето име Матотаупа, и ме гощаваше в своята шатра с рибици от бизон, а вечер слушахме песента на свирките по полето. Сега седя в една вмирисана на ракия дупка, сам пия ракия и се оставям този неспособен цигулар да измъчва ушите ми.
— Според моя собствен опит бихме могли да преценим всичко наоколо и от друга страна — възрази Джо отново с онази усмивка, от която бръчките около устата му се очертаваха още по-силно и по-дълбоко. — По-рано безшумните стрели на бойците на Тасунка-витко избиваха тук моите другари, сега аз сам се унищожавам според собствените си сили и желания с бира и ракия, които още ще си поръчам. Впрочем шатрите и бизоните съвсем не са изчезнали от тези краища. Това е една доста жалка, сурова и по-скоро прашна, отколкото плодородна местност и тук почти още няма нови заселници, които да оспорват сериозно ловните райони на индианците. Железопътната линия представлява по-скоро една съвсем тънка черта, прокарана от цивилизацията пряко през неизписаната страница на пустата прерия.
— И аз чух същото и затова искам да се опитам да отразя със своята четка още нещо от старите местни нрави и обичаи, преди туземните господари на земята да изчезнат съвсем.
— Миролюбиво и похвално намерение… Ало! — Браун извика на един келнер, но тъй като в момента той беше зает, вместо него към масата се приближи една девойка.
— Бренди?
— Да, бренди. Как си Дейзи?
— Името ми все още е Вики; как никога не можа да свикнеш с това!
— Вики не ти подхожда. Винаги съм ти го казвал. И така, Дейзи! Как е предприятието?
— Аз няма да забогатея от него. Богатее само кръчмарят!
— Не си ли намери добър съпруг?
— Съпруг — да, но добър… добър и съпруг, това съвсем не си подхожда. Само с един беше по-друго. — Момичето преглътна слюнката си и Браун поръча:
— Донеси бренди за двама ни!
Поръчката бе изпълнена веднага. Хенри вече се бе погрижил да донесе още един стол; девойката не се двоуми дълго и седна.
— И така, как сте и какво става тук? — попита още веднъж Браун.
Морис, за когото девойката не беше привлекателна, тъй като имаше мазна и боядисана кожа, разбра, че Браун и Хенри искат от нея да им разкаже за всичко, което се бе случило през последната година и половина, откакто те не работеха вече тук. Келнерката сигурно беше така добре запозната с всичко, което ставаше в лагера на станцията, както добрият съгледвач познава следите в своя район. Може би тя наистина не беше привлекателна, но добра и Джо, който бе участвувал в строителството на железопътната линия, сигурно бе навикнал много повече с подобни хора, отколкото Морис.