— Погледни само Бил! Същински див петел — само малко прострелян.
— Ей! Дръжте си устата! Затвори си нежната устица! — Заплахата дойде от съседната маса, където един млад мъжага вече беше пийнал повече, отколкото се полагаше. — Бил е мой приятел!
— Добре, добре — отвърна миролюбиво Хенри и изпи бирата си.
Другият обаче се намираше вече в онова състояние на пиянство, което караше човека да търси свади. Изправи се и се приближи до масата на Хенри, Джо и Морис.
— Бил е мой приятел! Ясно ли е?
— Добре, добре. Твой приятел. Седни си отново на мястото.
— Приятелче! Той ми е приятел! Бил Петльобореца. — Той пъхна юмрука си под носа на Хенри.
Джо вече беше сложил ръка на револвера си. Морис искаше да плати и да стане, но наоколо не се вестяваше никакъв келнер, нито пък кръчмарят. Цигуларят дращеше по струните на своя нещастен инструмент. Бил Петльобореца танцуваше, като тропаше възхитен с крака.
— Той хубаво танцува! Ясно ли е!
— Много добре ми е ясно и те разбирам, приятелю. Не съм глух. Няма за какво да ревеш.
— Какво бръщолевиш?… Аз не рева! Да не съм вол!
— Не си, не си. Не си никакъв вол.
— Не съм вол! Не го повтаряй повече! — Свитият юмрук потрепна, готов да удари.
Джо извади бързо револвера си, но преди още той да стреля, притича един келнер, извърна пияния младеж със сръчно движение и като го блъсна с коляното в кръста, го върна на неговата маса. Там го сложи да седне върху стола.
Морис кимна в знак, че иска да плати, и сега келнерът се приближи да си прибере сметката.
— Ще вървим ли? — попита художникът инженера.
— Да вървим!
Тримата се изправиха, за да излязат. Всички имаха още достатъчно храна, която си бяха взели за из път, и можеха спокойно да хапнат нещо в стаичките си.
Навън бушуваше буря, вдигаха се високи облаци прах. Стените на палатките се издуваха по-силно. Вече почти не се мяркаше никой, освен неколцина дежурещи край балите, буретата и конете. От всички бараки обаче все още прозираше светлина. Тримата се приближиха към бараката, където ги бяха настанили за пренощуване, и Морис започна да се сбогува. В този миг Хенри вдигна неочаквано глава, сякаш се ослушваше да чуе нещо.
— Слушайте!
И тримата напрегнаха слух. И ясно чуха шума, към който ги беше насочил Хенри. Един кон се приближаваше в галоп, в бърз галоп с едри скокове. Така никой не гони коня си само за удоволствие.
Ездачът се появи в района на лагера. Беше индианец. Той се насочи към една по-малка, по-устойчива дървена барака, навярно квартирата на отговорника на лагера, не си позволи да губи време да спре коня си, а скочи сред буйния галоп и изтича в бараката на отговорника на лагера.
— Нещо се е случило! — каза инженерът. — Да изчакаме един момент. Индианците обикновено докладват късо. После ще влезем при отговорника на лагера. Предполагам, че моето име ще бъде достатъчно. Той ще ни осведоми за всичко.
Индианецът обаче се забави много повече в бараката, отколкото Джо предполагаше. Конят, с който той бе дошъл, стоеше наблизо със силно пулсиращи страни. Джо, Морис и Хенри се приближиха към животното. То беше заюздено по индиански, със захваната за долната челюст юзда и с плетена от косми връв на врата. Не носеше нито седло, нито завивка.
— Или съм луд, или познавам този мустанг, макар че сега е нощем и не съм го виждал дълги години! — каза Морис.
— Аз също го познавам — обади се Хенри.
— И аз — каза Джо. — Това е сивият жребец на Хари.
Тримата оставиха животното и се отправиха към бараката, където бе изчезнал индианецът. Спряха се пред вратата. През дървената стена излизаше нечий глас, който се караше и ругаеше неприлично. Джо се замисли за миг.
— Ще вляза вътре. Може би ще успея да разбера по-добре онова, което става тук, отколкото този неузрял още баракаджийски шеф Тейлър II, който и без това според показанията на доверени свидетели ще получи удар.
Джо отвори вратата. Заедно с неговото влизане в малкото помещение, осветено от газена лампа, нахлу и вятърът. Край една обикновена дървена маса стоеше отговорникът на лагера. Вените на слепоочията му се бяха издули, челото му беше цялото почервеняло, капчици пот се бяха показали в основата на къдравите му коси. Той бе свил пръстите на дясната си ръка в юмрук и удряше с него по масата. Срещу него стоеше индианецът. Младият индианец бе почти два метра висок, строен; кафявата му кожа изглеждаше тъмна под слабата светлина на лампата. Черните му коси бяха разделени на път и сплетени на плитки, които падаха пред раменете. Змийска кожа държеше косите му над челото. Не носеше никакви пера, никаква огърлица, изобщо никакъв знак за победа, никакъв ранг или ловни трофеи, освен зашитите по ръбовете на високите му до хълбока кожени легини коси от човешки скалпове. Горната част на тялото му беше гола. В колана бяха затъкнати револвер и кама.