— Аз притежавам тотемния знак на един голям вожд на дакота — каза Морис — и това ме поставя под негова закрила. Няма ли да преговаряме, преди да започне кръвопролитието?
Колкото и изненадващо да бе това предложение за всички, младият съгледвач беше готов да го приеме. Джо обаче го прекъсна припряно:
— Теб никой не те пита, Хари, а в този момент и без това повече няма място за преговори. Край нас се движи огромно стадо бизони. Бойците на дакота сигурно отново са се разярили от страх, че пак ще им прогоним с изстрелите си бизоните. Може би ще успеем да поговорим с тях, щом ги победим. Нека поумнеят най-после и те малко и ми оставят на мира железопътната линия!
— Ще отида заедно с Дългото копне при едната от чешмите — обясни художникът. — Там ще бъдем готови всеки миг да черпим вода. Няма да стрелям по бойците на дакота; моето приятелско отношение към тях ми забранява това.
— Постъпете както желаете. — Джо беше нервен. — Аз във всеки случай ще се погрижа всички наши мъже да заредят оръжието си, и тези в кръчмарското помещение също, и ще съобщя на всички кого трябва да слушат занапред.
Той кимна на Хари да се заеме с онова, което бяха уговорили, и индианецът изчезна в тъмното между бараките и палатките.
Новината за предстоящия бой се разпространи в целия лагер бързо като плъзнал огън. Безпокойството и необичайното тичане нагоре-надолу не можеха да се избягнат. Джо с мъка трябваше да убеждава цигуларя да продължи да свири при новите обстоятелства. Трябваше да повикат на помощ Хари. Той се намеси и изпрати циганина диригент, с когото Бил бе провел последния си петльов бой. Двамата „борци“ се измериха с враждебен поглед, но когато цигулката засвири, Бил все пак изяви готовност да продължи да танцува с дългата Лили и задържа така още четири други танцуващи двойки на площадката за танци. Смъртно блед и потънал в пот от страх, кръчмарят наливаше ракията една след друга и прибираше парите заедно с келнерите и келнерките колкото можеше по-бързо. Никак не беше ясно къде беше най-сигурното място за касата и затова той я влачеше насам и натам, докато най-после отново я върна на старото й място. Алкохолът вдъхна на вече полупияните гости по-голяма смелост и те изпълниха дървената барака с псувни и буйни закани как ще подредят проклетите червенокожи.
Междувременно всички водоемни места бяха заети от надеждни погранични жители, които веднага напълниха всички възможни съдове с вода.
Джо и младият индианец се срещнаха отново в танцувалната палатка. Хари бе събрал вече своите двадесетима мъже. Сред тях бяха мъжагата келнер и възрастният трапер, с когото Харка се бе разбрал преди няколко години след един голям лов на бизони за плячката.
— Малко сте — каза Джо. — Колко дакота ще дойдат?
— Сто, до сто и двадесет. — Хари говореше тихо и много бързо. — Ще се наложи да прибягна до една хитрост. Аз имам бойна свирка… каквито използуват вождовете на дакота, за да дадат по време на боя знак за нападение или за отстъпление. Сега ще се промъкна навън. През нощта бойците на дакота не могат да ме различат от своите хора. Ще ги объркам, като ще дам сигнал за нападение по-рано, а после — по време на боя — ще дам сигнал за отстъпление.
— Дали всичко ще мине добре? Във всеки случай ти ще жертвуваш само собствената си кожа и това не може с нищо да ни навреди. Съгласен съм…
В същия миг индианецът вече беше изчезнал от очите на белите.
Край една от най-големите чешми, близо до кръчмарската и танцувална барака, стояха Морис, Хенри, Дългото копие и трима други мъже. Те се бяха скрили в сянката, така че върху тях не падаше никаква светлина нито от месеца, нито от осветената отвътре палатка. Опитаха се да изключат от слуха си песента на циганската цигулка и прегракналите крясъци на Бил Петльобореца и неговата партньорка по танци. Мъчеха се да се ослушват и оглеждат, но това трудно им се удаваше. Дългото копие — индианецът от племето чейени — имаше все пак най-добрия слух и най-силното зрение от всички.
— Те са вече близо — каза той на Морис след известно време. — Усещам ги.
Нервите на всички бяха изопнати, мускулите и жилите им готови.
През въздуха се разнесе неприятно свистене. После върху покрива на танцувалната барака пламнаха първите запалителни стрели.
В същия миг на север от лагера изсвири силно нечия свирка и един мощен продължителен глас нададе силно бойния вик на дакота:
— Хи-ип-ип-ип-хи-йееее!
Наоколо, но все още доста отдалеч, прокънтяха бойните викове, отвръщащи на призива на вожда:
— Хи-ип… йееее!
Танцовата музика замлъкна, виковете на Бил Петльобореца и партньорката му заглъхнаха. Хенри и неговите трима — почти непознати за него — другари край чешмата бяха приготвили пушките си за бой. От север сякаш връхлиташе първото и най-яростно нападение. Из мрака изскочиха група призрачни фигури. Те навлязоха в лагера и се понесоха към чешмата и към кръчмарската и танцувална барака. Един-единствен водач вървеше далеч пред тях. Хенри и тримата погранични жители край чешмата откриха стрелба. Предводителят на групата падна посред високия си скок на земята, като се превърна презглава. Двама други индианци също се повалиха.