Постепенно борещите се мъже се отделиха едни от други. Всеобщата блъсканица се разкъса на по-малки групи. Задъхани още от напрежението и възбудата, белите мъже отново можаха да си поемат дъх, за да почнат да ругаят и да заплашват. Все още кънтяха изстрели и Морис предвидливо остана на земята, като придърпа и Дългото копие към себе си, когато индианецът понечи да се надигне.
— Остави! — каза той. — Останахме настрана досега, нека не проливаме кръв накрая.
Крясъците и боят се изтеглиха от района на лагера. Изглежда, бойците на дакота бяха успели да се изплъзнат на белите.
Най-сетне настана тишина. Морис въздъхна облекчено. Той мразеше убийствата. Край чешмата се появи Джо. Той сякаш кървеше и пи жадно и бързо.
— Какво се е случило с Хенри? — попита той.
— Удариха го по главата, но е жив.
Джо се отпусна изнурен на земята, но само за няколко секунди. После бързо скочи, за да събере мъжете, които можеха още да се бият, и да ги разпредели да дежурят. Неколцина смелчаци щяха да яхнат конете и да се притекат бързо на помощ на влака, който сега навярно също беше в опасност. Като доброволци за тази задача се явиха преди всичко хората от групата, която Хари бе подбрал.
Джо се върна още веднъж при чешмата.
— Виждал ли е някой от вас Хари? — попита той в мрака сред неуталожилата се още всеобща бъркотия.
— В началото…
— Глупости. Питам ви сега.
— Не.
— Къде може да е? Сред убитите също го няма!
— Може би са го хванали?
— Той не би се дал. Много добре знае какво го очаква в такъв случай.
Джо отново изчезна. Морис и Дългото копие чуха как групата ездачи се отдалечиха в галоп, за да се притекат на помощ на влака.
Много беше възможно изскубналите се врагове да дебнеха все още някъде в мрака на прерията със стрели и лъкове; затова повечето хора в лагера останаха тихи и мирни и се стараеха да не излизат от прикритие. Морис и Дългото копие обаче се заеха според силите си да помагат на охкащите и стенещи ранени мъже и жени. Не можеха кой знае колко да помогнат, не разполагаха с никакъв превързочен материал. Бараката на отговорника на лагера, където бе поставена помощната аптечка, бе повалена и стъпкана. Тейлър II стоеше, капнал от умора, на едно от останалите стъпала и прекарваше ръка по къдравия си скалп, който и сега му бе останал.
Докато даваха първа помощ на ранените, Морис и Дългото копие трябваше да се разделят от време на време, за да помагат бързо на различни места. Всички лампи в бараките и палатките бяха счупени или изгасени, пожарът също изгасна. Наоколо стана тъмно, очите трябваше отново да навикнат да поглъщат слабата светлина на звездите и да проникват внимателно през мрака. Морис и Дългото копие се губеха от време на време, после отново се намираха, като се викаха.
Край един ранен, комуто искаше да помогне, Морис прежния нещо необичайно. Бе открил неколцина мъртви сред развалините на срутилите се дървени бараки: двама бели, единият от които бе жена, и четирима индианци. Край четиримата мъртви дакота лежеше още един ранен индианец, който напразно се опитваше да се изправи. Морис искаше да се заеме да му помогне, ала не можеше да се разбере с него и се натъкна на отчаяна съпротива. Тъй като по този начин нямаше възможност да помогне на ранения и в същото време сам се излагаше на опасност, той се отказа от намерението си и се измъкна от димящите още развалини. При това срещна някой, никой или нещо. То тичаше като човек, втренчи поглед в художника в мрака, но имаше някакво обезобразено лице, което накара Морис да се отдръпне разтреперан. Когато направи още няколко крачки, той се извърна назад, защото не вярваше на собствените си възприятия и сметна, че е сънувал някакъв призрак. Тогава видя как фигурата с обезобразеното лице се наведе да помогне на ранения. Притича още един индианец, който сякаш бе с пълни сили, и после и двамата изчезнаха заедно с тежко ранения.
Морис повика Дългото копие и когато се върна още веднъж заедно с него при развалините, не само раненият, но и четиримата убити дакота вече бяха изчезнали.
— Може би сред нас има някои, които помагат на бойците на дакота да приберат своите ранени и убити — предположи индианецът чейени. — Странно. Но в края на краищата защо не? Мисля, че ще бъде много по-добре да нямаме утре заран никакви пленници тук. Разярената паплач край нас би ги разкъсала.
Морис и Дългото копие продължиха да оказват първа помощ, но сега вече не се отделяха един от друг. Не бе минало много време, когато и двамата наостриха слух. Някакво приглушено, мощно, страшно кънтене изпълни въздуха и земята. То сякаш се приближаваше.