— Бизоните! — извика Дългото копие. — Бизоните! Някой изкрещя като обезумял.
Дългото копие се огледа за конете. Не успя да намери нито своя кон, нито коня на художника, но затова пък хвана два други за юздите и ги отведе при Морис.
— Щом бизоните дойдат — каза той, — трябва да имаме коне на разположение, иначе сме загубени.
— Опазил ни бог, нима бизоните?… Та ние не можем да изоставим Хенри!
Кънтенето не намаляваше. Сякаш земята кънтеше безкрайно дълго.
— Някой гони бизоните — каза Дългото копие. — Иначе те не биха побягнали посред нощ.
— Може би бойците на дакота търсят да възмездят загубите си при нас чрез лов. Ние не можем повече да им бъдем конкуренти за това стадо. В това поне Тасунка-витко все пак успя.
Когато най-после започна да се развиделява, хората в лагера имаха желание да закрещят от радост като стадо маймуни при изгрев слънце, защото едва сега се почувствуваха защитени от вражеските стрели.
При дневната светлина обаче се разкриха напълно и всички щети, които бяха нанесени на лагера. Събраха мъртъвците. Ранените стенеха и охкаха за вода и помощ за раните си.
Пребледнял от безсънно прекараната нощ, Морис непрекъснато обикаляше, за да спасява всеки, който още можеше да бъде спасен. Дългата Лили също бе загинала. Лежеше полуовъглена върху остатъците от танцовата площадка. Бил клечеше край мъртвата, мърмореше псувни и тъкмо завиваше отново шала от врата си върху кървящата си ръка. Морис предложи да му помогне.
— Само да успея да пипна тоя предател Хари — промълви Бил, като поднасяше ръката си на Морис, — тогава тая свиня няма да има кому да се присмива повече!
— Та тъкмо Хари ни предупреди навреме! — каза учудено художникът.
— Той ли? Той ни навлече индианците на главата! И то как!
— Не, не, Бил, той ги привлече в капан с риск за собствения си живот!
— Хубав капан! Гледайте! — Бил посочи към мъртвата жена. — Ето! Тя умря в капана! Но аз знам какво ще направя!
— За бога, Бил! Говори най-напред с Джо!
— А, той пък! Домъкна се тука и веднага започна да командува! Само нещастия ни носи той! На времето отровата, сега нападението!
Морис сметна за най-добре да не се кара повече с Бил. След подобна бурна нощ сигурно на мнозина нервите не издържаха и щяха да се изрекат много неразумни приказки, докато всеки си възвърнеше възможността да преценява отново правилно нещата. Художникът уви умело шала от врата на Бил върху ранената му ръка.
Вятърът вееше и огъваше тревата на дълги вълни. Пясъкът и пепелта все още се вдигаха на облаци. Тейлър II стоеше заедно с неколцина железопътни служители край релсите и гледаше по линията нагоре на север. Очакваше новини от влака. Джо не беше в лагера. Беше се присъединил към групата, която бе отишла на помощ на влака.
Морис и Дългото копие потърсиха да съберат онова, което бе останало от вещите им. Конете им бяха загубени, може би бяха избягали, а може би бойците на дакота ги бяха взели плячка. Катърите обаче намериха отново.
Докато всичко това ставаше в лагера на станцията, служителите и пътниците на влака също не преживяваха спокойни часове.
След като Морис, Джо и Хенри слязоха вечерта, за да си потърсят квартира в лагера на станцията, семейство Финли се разположи колкото се може по-удобно. Дъглас стоеше отново край прозореца, като се тъпчеше между другото с шоколад, от който този път не се отказа, и си измисляше, подтикнат от последните разговори с Джо и Морис, възбуждащи приключения, от които той, разбира се, излизаше победител и по възможност спасител на своето семейство и на целия влак.
Когато се стъмни и звездите изгряха над прерията, господин Финли вече хъркаше в ъгъла.
Неочаквано някакъв силен сблъсък мина през целия влак. Колелетата спряха неподвижни.
— Какво има? — попита Ана Финли момчето край прозореца. — Тук не е възможно да има нова спирка!
— Наистина няма. — Дъглас се радваше на разнообразието, което бе настъпило от непредвидената случка.
— Мамо, пред локомотива маха някой със запалени факли.
— Всемогъщи боже!
Господин Финли престана да хърка, отвори, мигайки, очи, прибра долната си челюст, която беше се отворила, и изръмжа:
— Не можете ли поне минутка спокойствие да оставите на човека?
— Но за бога, Джордж! Горящи факли! — Госпожа Финли започна да прибира бързо всичко, което бе извадила от багажа по време на дългия път.
— Какво, влакът ли гори? Но, Ана, ти сигурно си сънувала нещо лошо! — Хъркането моментално започна отново господин Финли си пое дъх два пъти. — Къде сме всъщност?
— Сред Дивия Запад, тате!