— Веднага, господине. Началникът на влака поема отговорността върху себе си!
Двамата влакови служители слязоха от вагона, за да изтичат към локомотива. Господин Финли търсеше нещо из багажа.
— Ана, къде си мушнала револвера ми?
— Потърси го съвсем отдолу в преградката.
— Само ти можеш да направиш такова нещо! Следващия път пак сам ще трябва да прибирам багажа! Но, Ана, стига си плакала! Не мога да те гледам, като плачеш. Ти си ми най-добрата, ти си ми единствената на света. И аз ще те защищавам като собствения си живот! Та ето го и револвера, какъв късмет!
Дъглас започна да става нетърпелив.
— Тате, другите мъже вече са си приготвили пушките!
— Ами че сигурно, моето момче. Американците не се оставят така лесно да ги победят! Ще им дадем ние да се разберат на тия червенокожи!
Единият влаков служител се върна отново при господин Финли, придружен този път от един висок индианец. Индианецът беше сплел на плитки косите си, в които се сивееха цели снопчета. В превръзката от змийска кожа на челото му имаше забодени две орлови пера на темето. Лицето му не беше изрисувано и изглеждаше по-възрастно, отколкото подхождаше на здравата му кафява фигура. В колана му бяха затъкнати нож и револвер. Карабината си индианецът носеше в ръка.
— Това е Топ, опитен скаут от лагера на станцията — каза влаковият служител. — Можем да разчитаме на него!
Госпожа Финли седеше изнурена на мястото си и не изпускаше из поглед влаковия служител и индианеца, за да почерпи отново смелост от спокойствието, което се излъчваше от двамата, и от думите на белия човек. Но изведнъж тя се ококори, скочи на крака, после се отпусна отмаляла обратно на пейката и промълви:
— Това е той! Това е той! Убиецът!
Влаковият служител гледаше възбудената жена, после индианеца.
Господин Финли се закашля.
— Моята съпруга е прекалено нервна — каза той и при това ъглите на устните му потрепнаха. — Тя бърка двама души. Вървете си, вървете! Всичко е наред.
Служителят и индианецът се отдалечиха, след като предупредиха още веднъж да не се пали никъде светлина и да не се задържат пътниците пред прозорците.
Когато семейството остана само, Ана рече задъхано: — Какъв ужас! Та това е той! Сигурна съм, че е той!
— Мълчи най-после, Ана! Как можеш да се нахвърлиш върху индианец, който стои пред тебе, и да го наречеш убиец! Той е много добре въоръжен, пък и ние се намираме сред прерията. Много добре виждаш, че влаковите служители не ги бива за нищо. Не се осмеляват дори да прогонят няколко бизона!
— Та тогава е още по-опасно! Той може да ни убие, за да ни отмъсти! Накарай ги да го повикат още веднъж! Аз ще се уточня пред него! Всъщност действително не видях дали той именно застреля тогава отговорника на цирка. Само така се приказваше…
— Именно. Но, моля ти се, остави сега това! Иначе всичко ще стане още по-лошо. — Господин Финли говореше много решително. — И без това вече всичко уредих!
— Но това е той! — каза Дъглас. — Аз също веднага го познах. Дали той не е предал нашия влак и станцията на тия дакота? Тогава той държа такава размирна реч!
— Така или иначе, моля ви и двамата, и тебе, Дъглас, и тебе, Ана, вие поне да не държите никакви речи! За преследваното насекомо е най-добре да се крие.
— Но във влака има достатъчно мъже с пушки! — възбуди се отново Дъглас. — Нали виждаш, вече всички са се събрали!
— Но не за да слушат вашите прастари циркови истории.
Господин Финли съвсем нямаше намерение при създалата се обстановка нито да заспи, нито да започне да хърка, но затвори очи в знак на протест срещу държането на своето семейство и облегна главата си назад.
— Седни по-добре надалеч от прозореца! — помоли го жена му. — Някой куршум може да простреля външната стена!
Онзи, комуто говореха, не отвърна.
Влакът чакаше и чакаше. Машината стоеше под пара. Умората обори пътниците; започнаха да излизат на смени на пост и се връщаха вътре да поспят. Огненият блясък по посока на станцията бе изгаснал.
Когато се събуди неспокойно от съня си, Дъглас чу в нощната тишина тропот на конски копита. Баща му не седеше вече на мястото си. Тъй като, изглежда, нямаше повече опасност, той се бе присъединил към групата въоръжени защитници на влака. Веселите възгласи на групата дадоха да разберат и на Дъглас, и на майка му Ана, че приближаващите се ездачи са техни приятели. Дъглас гледаше напрегнато навън. Разпозна единия от ездачите.