— Господин Браун! Господин Браун! Инженерът извърна глава и махна на момчето.
— Наспа ли се вече? Още е съвсем тъмно!
Дъглас се ослушваше да чуе откъслеци от водещия се напред разговор. Значи, станцията беше нападната!
Приглушено мощно кънтене накара всички да наострят уши.
— Бизоните! — извика веднага Джо. — Бизоните тръгват на път!
Мъжете насочиха далекогледите си. Топ, който се бе озовал при тях, отказа далекогледа. Очите му стигаха за такова разстояние.
— Ловците на дакота ги гонят! — каза Матотаупа на Джо. — Ако те не се бяха нахвърлили върху станцията, нашите мъже щяха да вземат този лов. Той щеше да остане за нашите мъже.
— Точно така… Впрочем Хари дойде ли тук? Ще имаме нужда от него.
Джо не можа да забележи въздействието на тези думи върху бащата. Сега началникът на влака привлече вниманието на инженера.
— Можем ли да продължим пътя си?
— Можем… но не веднага. Щом и последният бизон изчезне, ще трябва да проверим железопътната линия, защото такова едно бизоново стадо може да направи какви ли не пакости!
— Бъфало Бил скоро ще дойде със своята автоматична пушка и бизоните ще изчезнат яко дим от прерията!
— Да се изтребят бизоните току-така, това също няма да бъде правилно. Тогава бихме могли предварително да определим датата за следващото голямо индианско въстание!
— Да се изтребят бизоните, та и диваците да изчезнат! Това е правилното! Че в кой век живеем!
— Индианците всеки случай не живеят в нашия. Това е именно разликата.
— Да оставим този разговор. Ще ни бъдете ли на разположение, докато можем отново да потеглим?
— Ще остана дотогава с цялата група.
— Добре.
Началникът на влака събра измежду целия персонал хората, които разбираха от проверка и поправка на линията. При условията, с които трябваше да се считат по време на пътуването през пустошта, винаги се предвиждаха както инструменти, така и хора, които умеят да отстраняват повреди. Въоръжените мъже тръгнаха по линията. Като инженер, Джо се присъедини към тази група и помоли Матотаупа също да дойде с тях. Засега въоръжените с пушки мъже бяха достатъчни за охрана на влака. За сметка на това групата, която щеше да провери линията по пътя на бизоните, трябваше да очаква всевъзможни опасности и евентуално закъснели нападения от страна на дакота.
През ранната пролет нощите бяха дълги; но вече се бяха показали първите зари на утрото, когато Джо и Матотаупа тръгнаха заедно с групата за проверка на линията. Коне имаха само инженерът и индианецът. Те обикаляха наоколо, докато останалите вървяха по линията. Можаха бързо да преминат участъка до „бизоновия път“, тъй като тук нямаше защо да се опасяват от никакви повреди. Едва когато стигнаха мястото, откъдето бе минало стадото и бе разровило с копитата си всичко, те започнаха да проверяват и скоро се оказа, че се налага да поправят на много места линията.
Матотаупа се отправи заедно с Джо към едно ниско възвишение, откъдето се откриваше широк изглед, и започна да обглежда заедно с инженера местността. Вятърът все още продължаваше да духа силно.
Не се забелязваше нищо, което да предизвика подозрението им. Откъм железопътната линия се чуваха ударите с чукове и виковете на мъжете, които поправяха релсите.
— Да се разделим и да заобиколим в полукръг — каза индианецът на Джо. — Аз нямам доверие на дакота. Твърде тихо ми се вижда.
— Разбрано, макар че не споделям твоите опасения. Те дадоха много жертви.
— Можахте ли да ги хванете?
— Хари се престори в тъмнината, че е техен боен вожд и ни ги напъха в ръцете. Въпреки това не ни беше лесно, но смятам, че сме дошли до гуша и на самия Тасунка-витко. Впрочем Хари се би великолепно!
— Тасунка-витко? — Името бе улучило Топ право в раната.
— Да, твоят стар враг. Навярно сега ти се иска веднага да тръгнеш по дирите му?
— Хау.
— Но няма как, Топ, няма как. Поне днес е невъзможно. Виждаш какво е положението. Ние нямаме достатъчно опитни мъже за подобен случай. Ти си нашият съгледвач и не можеш да вървиш по лични задачи.
Матотаупа въздъхна шумно, но нищо не отговори. Джо не знаеше колко дълбоко засегнат се чувствуваше индианецът от думите му.
— Ще вървим ли в полукръг?
— Хау.
Двамата се разделиха, за да дебнат наоколо. Когато се срещнаха отново, никой не бе забелязал или открил нещо.
Необходимите поправки вървяха доста бързо. Бяха минали едва два часа, когато повикаха Джо и Матотаупа. Групата даде уговорените знаци, че влакът може да тръгва.
Локомотивът запъхтя внимателно, с половин скорост, и повлече вагоните след себе си. Беше слънчев ден. Кафявозелена прерия, изпълнено със златни лъчи небе, далечни и заснежени още планини радваха зажаднялото за светлина и багри око.